Феликс Палма - Картата на времето

Тогава, насред това хаотично тичане, изведнъж усетих твърде познат световъртеж. Главата ми запулсира болезнено, светът около мен започна да се размива и аз разбрах какво ще последва. Мигом спрях трескавия си бяг и помолих Алис да сграбчи ръцете ми с всички сили. Тя ме погледна слисана, но изпълни молбата ми и докато действителността губеше очертанията си и ставах безтегловен за трети път, стиснах зъби и се опитах да я отнеса с мен. Не знаех къде отивам, но не бях готов да я оставя зад гърба си, както бях оставил Джейн, живота си, изобщо всичко, което обичах. В следващия миг ме обзеха същите усещания, които бях изпитал и предишните пъти: за част от секундата почувствах, че се рея, напуснал тялото си, в което се върнах след миг и отново се пъхнах в костите си, само че този път чувствах топлината на нечии други ръце между моите длани. Отворих очи и запримигвах мудно, мъчейки се да не повърна. Просиях от щастие, когато видях ръцете на Алис, стиснали моите. Нежни, изящни ръце, които обсипвах с признателни целувки, след като се любехме, ръце, свързани със стройни предмишници, покрити с прелестен златисторус мъх. Това бе единствената част от нея, която бях успял да отнеса със себе си.

Погребах ръцете на Алис в същата градина, в която се появих насред онзи Норич от 1982 г., който изглеждаше така, сякаш никога не е бил бомбардиран, като изключим паметника на падналите във войната в центъра на един от площадите. Там, сред мнозина други, намерих и името на Алис, макар че винаги ще ме гризе съмнение дали е загинала във войната, или е била убита от Ото Аиденброк, мъжа, който я обичаше. Така или иначе, бях обречен да живея с това, защото бях избягал от бомбардировките, извършвайки нов скок в бъдещето. Пак бях изминал около четирийсет години — явно това бе личният ми рекорд.

Сега се намирах в един свят, който очевидно бе помъдрял и бе завладян от стремежа да си изгради собствен облик, да прояви своя игрив и новаторски дух във всяка област на живота. Да, това бе тщеславен свят, който честваше постиженията си с ликуваща детинска гордост, но свят, в който цареше мир и войната бе мъчителен спомен, срамно признание, че човешката природа има тъмна страна, която трябва да се крие, па макар и под една изкуствена вежливост. Светът бил принуден да се съгради повторно и именно тогава, докато разчиствал отломките и събирал мъртвите, докато издигал наново сградите, укрепвал мостовете и закърпвал дупките, оставени от войната в душата и в родословието му, човекът осъзнал с болезнена яснота случилото се и изведнъж всичко, което отначало изглеждало разумно, станало безсмислено — като бал, на който музиката секва. Не можех да не се усмихвам ликуващо — онзи плам, с който хората край мен осъждаха сега деянията на своите дядовци, ме убеди, че никога вече не ще има друга война като тази, която бях преживял. И ще ти призная, че не сгреших и в това. Човекът е способен да се учи, Бърти, макар че уроците трябва да му се втълпяват с тояга, както при цирковите животни.

Във всеки случай, аз трябваше пак да започна от нулата, да си изградя нов окаян живот от самото начало. Напуснах Норич, с който вече нищо не ме свързваше, и се върнах във възстановения Лондон, където — след като пак се дивих на напредъка на науката — опитах да си намеря някаква работа, подходяща за човек от Викторианската епоха, представящ се под името Хари Грант. Такава ли, значи, щеше да е моята съдба? Да странствам през времето, да прехвръквам от една епоха в друга като лист, носен от вятъра, вечно сам? Не, този път щеше да е различно. Бях сам, да, но знаех, че това няма да трае твърде дълго. Една среща ме очакваше в бъдещето, но нямаше да е нужно пак да пътувам във времето заради нея. Това бъдеще бе достатъчно близо, за да изчакам то да дойде при мен.

Но явно преди тази среща тайнствената ръка на провидението ми бе уредила друга — с нещо много специално от моето минало. Това се случи в един киносалон. Да, Бърти, добре ме чу. Как да ти опиша до каква степен ще се развие кинематографът, откак братята Люмиер прожектираха през 1895 г. онези образи на работници, излизащи от тяхната фабрика в Лион, Монплезир? В твоята епоха все още никой не се догажда за огромните възможности на това изобретение. Ала много скоро, щом избледнее ефектът от техническата новост, хората ще се отегчат да гледат на екрана картоиграчи, детски разправии и пристигащи влакове — все делнични неща, които могат да видят от прозорците си, и то със звук — и ще искат нещо повече от скучни документални филми със социално съдържание, придружено от безучастно дрънкане на пиано. Ето защо сега прожекторът разказва истории върху празния екран. За да разбереш какво имам предвид, представи си как една от ония машини филмира театрална пиеса, която обаче вече не трябва да е ограничена до сцената, издигната пред седалките в салона, а може да избере за декор коя да е част на света. И ако прибавим към това, че режисьорът не разполага само с няколко нарисувани декорации, за да разкаже историята си, а с цял арсенал от трикове — може например да накара героите да изчезват пред очите ни чрез манипулиране на образи, — ще разбереш защо киното се е превърнало в най-популярното развлечение на бъдещето, надминавайки дори вариетето. Да, сега една много по-сложна версия на машинката на братята Люмиер кара хората да мечтаят, като внася магия в живота им, и около това се е зародила цяла индустрия, в която се въртят несметни количества пари.