Феликс Палма - Картата на времето

Аз обаче не възнамерявах да стоя като пън и да чакам със скръстени ръце онзи топлинен лъч да ме прониже. Обърнах се и побягнах презглава по улицата; тичах на зигзаг, играейки възможно най-добре ролята си на мишка в този лов. Почти веднага един лъч от лава прелетя над главата ми, като опърли косите ми, а в следващия миг чух смеха на Маркъс. Явно смяташе да се позабавлява малко, преди да ме убие. Продължих да бягам, стараейки се да оцелея, макар че с всяка изминала секунда този план ми се струваше все по-амбициозен. Сърцето ми биеше като чук, докато усещах как Маркъс ме следва, без да бърза, досущ като хищник, решен да се наслади на преследването на плячката. За щастие бях свърнал по безлюдна улица, тъй че никой минувач нямаше да понесе смъртоносните последици от нашата игра. Нов топлинен лъч премина от дясната ми страна, като разруши част от една стена; сетне почувствах как друг разсече въздуха отляво и отнесе една улична лампа. В този миг зърнах някаква каруца да изниква от една странична улица и вместо да спра, ускорих още повече моя бяг и успях да мина на косъм пред нея. Почти веднага чух оглушителен трясък от разцепено дърво зад гърба си и разбрах, че Маркъс без всякакви скрупули е стрелял по каруцата, която му препречваше пътя. Уверих се в това, когато видях как над главата ми прелетя конят, цял обвит в пламъци, и се стовари на земята на няколко метра пред мен. Успях някак да заобиколя овъгленото животно и поех по друга улица, усещайки разрухата, която все повече се разрастваше зад мен. Когато свърнах в следващата уличка, една улична лампа хвърли удължената сянка на Маркъс на стената пред мен. Ужасен, видях как той се спря и се прицели; осъзнах, че вече му е дотегнало да си играе с мен. Само след няколко секунди ще съм мъртъв, казах си аз, но това не ме накара да спра да тичам.

Именно тогава усетих познат световъртеж. За миг земята изчезна изпод нозете ми, за да се появи отново в следващата секунда с една по-различна плътност, а същевременно бях заслепен от ярка дневна светлина. Спрях се и стиснах зъби, за да не повърна, сетне запримигвах смешно, като се опитвах да проясня зрението си. Успях да го сторя тъкмо навреме, за да видя как една огромна метална машина се носи към мен. Хвърлих се встрани и се претърколих няколко метра по земята. Оттам, вдигайки глава, видях как чудовищната машина продължи пътя си, а някакви хора, които явно пътуваха във вътрешността й, ме нарекоха пияница. Ала това шумно съоръжение съвсем не бе единственото. Цялата улица бе залята от тези машини, които препускаха по нея като стадо железни бизони. Изправих се и се огледах смаян, като установих с облекчение, че наоколо нямаше и следа от Маркъс. Взех един вестник от някаква пейка наблизо, за да проверя къде ме бе отвело новото ми преместване; открих, че съм попаднал в 1938 г. Очевидно бях започнал да придобивам известен майсторлък: този път се бях пренесъл с около четирийсет години напред в бъдещето.

Напуснах Уайтчапъл и закрачих удивен из този странен Лондон, в който къщата на площад Бъркли №50 се бе превърнала в антикварна книжарница. Всичко изглеждаше различно, макар че, за щастие, все още ми се струваше познато. В продължение на няколко часа се скитах напосоки из улиците и наблюдавах чудовищните возила, носещи се по тях — возила, които не бяха теглени от коне или задвижвани от пара; впрочем нейното царство, за разлика от това, което си мислите във вашата епоха, ще се окаже доста ефимерно. Времето не бе изминало за мен, но за света бяха изтекли четирийсет години. Да, виждах стотици изобретения, пръснати край мен, изобилие от машини, които свидетелстваха за неизчерпаемото въображение на човека, при все че в края на твоето столетие директорът на Патентното бюро в Ню Йорк бе поискал службата да се закрие, изтъквайки довода, че вече всичко е изобретено. Накрая, преситен от чудеса, седнах на една пейка в някакъв парк да поразмишлявам над новооткритото ми състояние на пътник във времето. Дали се намирах в онова бъдеще, описано от Маркъс, дали съществуваше Времеви отдел, към който можех да се обърна за помощ? Не ми се вярваше. В края на краищата, бях се придвижил само четирийсет години напред в бъдещето. Ако в тази епоха имаше други пътници, сигурно бяха самотни и безприютни като мен. Тогава се запитах дали, ако задействам наново моя ум, бих могъл да се върна в миналото, в твоята епоха, и да те предупредя какво ще те сполети. Но след няколко несполучливи опита да възпроизведа същия импулс, който ме бе изстрелял тук, в крайна сметка вдигнах ръце. Разбрах, че съм пленник на това време. Ала не бях загинал, бях жив и Маркъс трудно щеше да ме издири. Нима това не бе достатъчен повод за радост?