Феликс Палма - Картата на времето

Маркъс бил ексцентричен милионер, една от онези редки личности, които ходят по света и правят каквото си искат; той обаче бил принуден да позволи на правителството да го проучи, когато се създал Времевият отдел. Това преживяване не му било твърде неприятно, въпреки че трябвало да се побратими с хора от кол и въже — нещо съвсем поносимо, ако в замяна получиш сведения за причините за своята болест (защото именно за болест смятал той няколкото премествания във времето, претърпени в мигове на напрежение) и особено ако откриеш интересните възможности, които тя предлага. Когато отделът се разтурил, Маркъс се заел да усъвършенства способностите си, които овладял със забележително майсторство, упражнявайки туризъм във времето. За известен период се отдал на произволно скитане из миналото и бродил из вековете по своя прищявка, докато накрая се отегчил да гледа исторически морски битки, да гори вещици на кладата и да опложда със своето семе от бъдещето утробите на хетерите и египетските робини. Именно тогава му хрумнало, че би могъл да използва уменията си, за да доведе до крайност библиофилската си страст. Маркъс имал в дома си богата библиотека, която съдържала малко състояние под формата на първи издания и старопечатни книги от XVI век, но тази съкровищница изведнъж му се видяла смешна и без никаква стойност. Какво от това, че притежавал екземпляр от първото издание на „Странстванията на Чайлд Харолд“ на лорд Байрон, щом в крайна сметка очите му се спирали върху стихове, достъпни за всекиго? Съвсем различно би било да държи в ръцете си единствения екземпляр от тази творба, съществуващ на света, сякаш английският поет я е написал с едничкото намерение да я подари на него. А това било нещо, което сега Маркъс можел да постигне без особени трудности, благодарение на новооткритите си умения. Ако се преместел във времето, откраднел ръкописа на някой от любимите си писатели, преди да е успял да го публикува, и после го убиел, можел да си състави една уникална библиотека от произведения, за чието съществуване останалият свят никога не ще узнаел. Необходимостта да ликвидира неколцина писатели, за да се сдобие с частна история на литературата, никак не го притеснявала, защото Маркъс винаги възприемал любимите си романи като изникнали ей така, от нищото, независимо от своите автори, които били хора и — подобно на всички хора — в общи линии противни. Пък и вече било твърде късно да допуска да го обземат скрупули, особено като се има предвид, че дължал състоянието си на злоупотреба с някои методи, които общоприетият морал навярно би определил като престъпни. За щастие, не му се налагало да се съобразява с морала на другите, защото отдавна си бил създал собствен морал. Бил принуден да го стори, в противен случай нямало да се отърве от пастрока си. Но макар и да го отровил, когато включил майка му в завещанието си, всяка неделя носел цветя на гроба му. В края на краищата, на него дължал, че е това, което е. И все пак огромното богатство, наследено от онзи груб и жесток мъж, не можело да се сравни с наследството, което получил от истинския си баща: онзи скъпоценен ген, който му позволявал да пътува във времето и поставял миналото в нозете му. Представил си една неповторима библиотека, в която тайно съжителстват ръкописите на „Островът на съкровищата“, „Илиадата“, „Франкенщайн“ или пък трите романа на любимия му автор: Мелвин Еърън Фрост. Взел „Дракула“ на Фрост и внимателно разгледал снимката му. Да, този болнав човечец, чийто поглед издавал, че е червясал отвътре, че е разяден от пороци и слабости като всеки друг и заслужава благоволението му единствено когато държи перото — той щял да е първият от един дълъг списък от писатели, поминали се при странни злополуки, върволица от ненавременни кончини, които щели да помогнат на Маркъс да изгради призрачната си библиотека. С тези намерения, придружен от двама от хората си, той пристигнал в нашата епоха няколко месеца преди Фрост да се прочуе. Трябвало да го открие, да провери дали все още не е предал ръкописите си на своя издател и да изтръгне от него под заплахата на оръжието едничкото, което го откроявало сред останалите жалки типове, които сквернели света. После щял да сложи край на нелепото му съществуване, инсценирайки някакъв нещастен случай. Но за своя изненада, не открил и най-малка следа от Мелвин Фрост. Явно никой не го познавал. Този човек сякаш, не съществувал. Откъде можел да знае Маркъс, че Фрост също бил пътник във времето и нямало да се разкрие, преди да се е добрал до вашите творби? Ала нашият човек не възнамерявал да си тръгне с празни ръце. Тъкмо този писател бил избрал, за да сложи началото на своето литературно клане, и смятал да го намери на всяка цена. Планът му обаче не се отличавал с особена изтънченост: едничкото, което му хрумнало, за да накара Фрост да излезе от скривалището си, било да убие трима души и да напише на местопрестъплението началното изречение на всяко от произведенията, преписвайки го от романите на писателя, които бил донесъл със себе си. Това трябвало непременно да го заинтригува. Текстовете скоро се появили и в пресата, точно както Маркъс бил предвидил. Фрост обаче не се появил — очевидно не бил схванал намека.