Феликс Палма - Картата на времето

— Но когато се въплъти, Злото губи значителна част от мистерията си, господин Стокър, а също и от силата си! — възкликна Джеймс с оскърбен тон, който изненада колегата му. — Злото трябва винаги да се представя по един по-неуловим начин, да е рожба на неизвестността, да обитава онази мъглява гранична зона, която отделя съмнението от реалността.

— Боя се, че не ви разбирам напълно, господин Джеймс — промърмори ирландецът, когато другият като че ли се успокои.

Джеймс изпусна продължителна въздишка и се впусна в по-обширни разяснения на тази хлъзгава материя, но от слисаното изражение на Стокър Уелс заключи, че ирландецът изпадаше във все по-голямо объркване, докато слушаше събеседника си. Затова не е чудно, че когато спряха пред дома му, от файтона слезе един риж исполин, който сякаш не знаеше на кой свят се намира. Дезертьорството на Стокър — защото точно така подейства на Уелс неговото оттегляне — влоши още повече положението, тъй като двамата с американеца затънаха в неумолимо мълчание. Естествено, добрите обноски на Джеймс го принудиха да наруши тишината и по пътя към хотела му двамата поддържаха несъществен разговор за различните платове, с които можеха да се тапицират седалките на една карета.

Когато най-сетне остана сам във файтона, Уелс благодари на небесата и се отдаде на тъй желаните размишления, докато все повече се отдалечаваше от метрополията. Имаше толкова много неща, над които да разсъждава. Действително сериозни теми, да, като се почне от новините от бъдещето, които бе зърнал да висят на връвчиците — не знаеше дали ще е по-добре да ги забрави, или да ги съхрани в паметта си, — и се стигне до забележителната идея, че някой се бе сетил да картографира времето, сякаш бе физическо пространство. Само че това бе област, която никога не можеше да се картографира изцяло, защото нямаше как да се узнае краят на онази бяла връв. А дали наистина беше невъзможно? Ами ако пътниците бяха проникнали толкова напред в бъдещето, че да намерят границата му, края на нишката, точно както се бе опитал да стори изобретателят от неговия роман? Но съществуваше ли изобщо такова нещо? Щеше ли времето да свърши в някакъв момент, или да продължава вечно? Ако имаше край, то той би трябвало да настъпи в онзи миг, в който човечеството щеше да изчезне и на планетата да не останат никакви други видове, защото какво е времето, ако никой не може да го отмери, ако нищо не отбелязва неговия ход? Времето се проявява само в сухите листа, в раните, които заздравяват, в ненаситните дървояди, в разпростиращата се ръжда, в уморените сърца. Ако няма кой да го отбелязва, времето не е нищо, абсолютно нищо.

И все пак, благодарение на паралелните светове, винаги щеше да има някой или нещо, което да му придава достоверност. А паралелните светове несъмнено съществуваха, сега Уелс го знаеше със сигурност — те изникваха от първоначалната вселена като клони на дърво при най-малкото изменение на миналото, точно както самият той бе казал на младия Андрю Харингтън преди има-няма три седмици, за да му спаси живота. И това откритие го удовлетворяваше много повече, отколкото благоприятната съдба на романа му, защото то говореше за силната му интуиция, за плодовития му и дори дързък ум. Неговият мозък може и да не притежаваше механизъм като този на Маркъс, който да му позволява да пътува във времето, но затова пък бе способен да ражда разсъждения, които го издигаха над масите.

Припомни си картата, показана от пътника — онази фигура от цветни връвчици, където бяха представени паралелните вселени, които се бе наложило Маркъс да привежда в ред. И тогава осъзна, че тази карта бе непълна, защото тя показваше само световете, създадени от преките действия на пътниците. Ами нашите собствени дела? Паралелните вселени не изникваха единствено от онези нечестиви манипулации, извършени над свещеното минало, те се раждаха и от всяко наше решение. Представи си картата на Маркъс с това допълнение, бялата връв, жалонирана с жълти връвчици, отрупана изведнъж с безброй нови шнурове — световете, родени от свободната воля на Човека.

Отърси се от тези размишления едва когато файтонът спря пред дома му. Уелс слезе и след като даде щедър бакшиш на кочияша, задето го бе накарал да напусне метрополията в предутринните часове, отвори решетестата врата и влезе в градината, като се питаше дали имаше смисъл тепърва да си ляга, и изобщо какви последици би оказало върху тъканта на времето решението да направи едно или друго.