Феликс Палма - Картата на времето

Отчаян и вбесен, Маркъс денем и нощем обикалял с хората си всяко от трите местопрестъпления, но явно всичко било напусто. Все пак сред любопитните, струпали се край трупа на третата му жертва, имало един, който привлякъл вниманието му. Не бил Фрост, но присъствието му събудило у Маркъс същото чувство. Докато наблюдавал, ужким бил обикновен зяпач, телцето на госпожа Елис, което самият той бил облегнал на стената няколко часа по-рано, и младичкия инспектор от Скотланд Ярд, който стоял прав до трупа и явно едва се сдържал да не повърне, изведнъж забелязал мъжа на средна възраст, застанал вдясно. Бил пременен в стила на епохата: елегантен син костюм, цилиндър, монокъл и увиснала между устните му лула — все детайли, които говорели за старателна маскировка; но най-интересното била книгата, която държал в ръце. Това била „Примката на призрака“ от Мелвин Фрост — все още непубликуван роман. Откъде се бил сдобил с него тоя субект? Очевидно и той бил пътник във времето. Опитвайки се да сдържи вълнението си, Маркъс крадешком наблюдавал как непознатият сравнявал началото на своя роман с написания на стената цитат и бърчел вежди, изненадан, че текстовете са еднакви.

Когато онзи прибрал книгата в джоба си и си тръгнал, Маркъс решил да го проследи. Без да се усети, непознатият го отвел до изоставена наглед къща на площад Бъркли, в която влязъл, след като се уверил, че никой не го наблюдава. Почти веднага Маркъс и хората му нахълтали след него. За броени секунди надвили непознатия, който само след няколко удара си признал защо притежава все още несъществуваща книга. Именно тогава Маркъс узнал за съществуването на Библиотеката на Истината и всичко останало. Бил пристигнал в тази епоха, за да убие любимия си писател и да се превърне в единствения му читател, а вместо това открил много повече неща, отколкото се надявал да спечели. Типът, който стоял пред него с лице, размазано от ударите на наемниците, се казвал Огъст Дрейпър и бил истинският библиотекар, натоварен да бди над XIX век. Бил пристигнал с цел да поправи изменението, което един пътник на име Фрост причинил в тъканта на времето, като убил писателите Брам Стокър, Хенри Джеймс и Х. Дж. Уелс и публикувал техните романи със своето име. Маркъс останал безкрайно изненадан от откритието, че истинският автор на онези три прекрасни романа не бил Мелвин Фрост, а писателите, споменати от пленника му. В реалността на Маркъс те се били споминали едва в началото на славата си, но в първоначалната вселена щели да създадат още много произведения. Почти толкова смайващо било да научи, че Джак Изкормвача никога не бил заловен. Почувствал се, тъй да се каже, метафизично оскърбен, когато разбрал, че просто се е скитал из паралелните вселени, създадени от други пътници като него, които обаче не се задоволявали само да развратничат с египетски робини. Опитал се все пак да пропъди това от мислите си и да се съсредоточи върху обясненията на своя пленник. Непознатият смятал да предотврати бедата, като предупреди тримата писатели за онова, което предстояло да се случи, оставяйки в пощенската кутия на всеки от тях съответния роман, издаден под името на Мелвин Фрост и придружен от карта на мястото, където можели да се срещнат с него. Тъкмо се канел да приведе в действие своя план, когато вестниците започнали да съобщават за загадъчните убийства на Маркъс — това накарало библиотекаря да отиде на едно от местопрестъпленията. Лесно можеш да си представиш какво се случило после: Маркъс го премахнал най-безцеремонно и решил да го замести пред вас, представяйки се за истинския страж на времето.

Именно това се случило в действителност и ако разсъдиш внимателно, ще осъзнаеш, че то много по-добре обяснява някои неща. Не ти ли се вижда странно, че Маркъс влезе във връзка с вас по такъв недискретен начин: разбуни пресата и вдигна на крак цялата градска полиция, убивайки трима души, за които дълбоко се съмнявам, че уж бездруго щели да умрат след няколко дена? Но какво си мислиш сега е все едно, защото нищо от тези неща не си съобразил в момента, в който трябваше да ги съобразиш. Не си толкова умен, колкото смяташ, драги ми Бърти, и дори не можеш да си представиш колко ме боли да ти го кажа.

Та за какво говорех? Ах, да. Ти ще изслушаш обяснението на Маркъс, без да откъсваш очи от насоченото към теб оръжие, чувствайки как сърцето ти бие все по-бързо, потта се стича по гърба ти и дори те обзема странен световъртеж. Предполагам, че ако беше те застрелял така внезапно, както стори с Джеймс и Стокър, нищо нямаше да се случи. Ала неговото дълго обяснение ти позволи, така да се каже, „да се подготвиш“. И тъй, когато той най-сетне спря да дърдори, а копоят му пристъпи крачка напред и се прицели точно в средата на гърдите ти, цялото напрежение, което ти бе натрупал, преля и едно сияние обгърна света. Само за секунда ти се почувства освободен от собственото си тегло, изтръгнат от собствената си плът — в този миг тя повече от всякога ти се струваше маловажна обвивка, средоточие на болки и незначителни развлечения — и изпита усещането, че си въздушно създание. Ала в следващата секунда отново усети теглото си — то те прикова към света като котва и чувството, че пак си солиден, те изпълни с облекчение, но и с лека носталгия по онова безплътно състояние, до което едва се бе докоснал. Сега отново бе пленен в органичния затвор на своето тяло, което те подслоняваше, но същевременно ограничаваше представата ти за вселената. Отведнъж усети гадене, то се качи към гърлото ти, картографирайки пътьом хранопровода ти, и ти повърна с мъчителни напъни. Когато стомахът ти престана да се гърчи, се осмели да вдигнеш глава, не знаейки дали наемникът на Маркъс вече е стрелял или се забавлява, като отлага този миг. Ала никакво оръжие не се целеше в теб. Всъщност наоколо нямаше никого. Нямаше и помен ни от Маркъс, ни от копоите му, ни от Стокър и Джеймс. Беше сам във вестибюла, в който цареше мрак, защото дори свещниците бяха изчезнали. Като че ли бе сънувал всичко това. Но как можеше да се случи подобно нещо? Ще ти кажа как, Бърти: чисто и просто ти вече не беше себе си. Бе се превърнал в мен.