Феликс Палма - Картата на времето

А сега, ако ми позволиш, ще продължа да разказвам събитията от първо лице. Отначало не разбрах какво е станало. Почаках няколко минути във вестибюла — сега той бе тъмен като саркофаг, — като треперех от страх, наострил уши да доловя някакъв шум, но край мен цареше тишина. Къщата изглеждаше необитаема. След малко, тъй като нищо не се случваше, събрах смелост да изляза на улицата, където също не се виждаше жива душа. Бях напълно объркан, макар че едно поне ми беше ясно: усещанията, които бях изпитал, бяха прекалено реални, за да ги сметна за част от някакъв сън. Какво се бе случило с мен? В този миг ме осени внезапно прозрение. С разтреперана ръка измъкнах от едно боклукчийско кошче захвърлен вестник и след като проверих с удивление датата, открих, че догадките ми са верни: неприятните ефекти, които бях усетил, се дължаха не на друго, а на преместване във времето. Сега, колкото и да изглеждаше невероятно, се намирах в 7 ноември 1888 г. Бях се върнал осем години назад в миналото!

Няколко минути стоях втрещен насред пустия площад и се опитвах да смеля случилото се. Нямах обаче време за това, понеже тутакси се сетих защо датата ми изглеждаше позната: в този ден Джак Изкормвача бе убил в Уайтчапъл любимата на младия Харингтън, преди да бъде заловен от Охранителния комитет, насочен към Милърс Корт от един пътник във времето, който… Дали бях аз? Не бях напълно сигурен в това, но като че ли всичко сочеше към мен. Кой — освен моя милост — можеше да знае какво ще се случи тая нощ? Бързо погледнах часовника си. Изкормвача щеше да извърши престъплението си само след половин час. Нямах време за губене. Хукнах да търся файтон и когато най-сетне намерих един, наредих на кочияша да кара към Уайтчапъл колкото се може по-бързо. Докато прекосявах Лондон в посока към Ист Енд, неспирно се питах дали аз бях този, който бе променил Историята, който бе накарал цялата вселена да изостави първоначалния си път и да се впусне в онова непредвидено отклонение, представено от синята връвчица, отдалечавайки се все повече от бялата връв, както ни бе обяснил Маркъс; и ако бях аз, дали го бях сторил по своя воля или просто защото така бе писано, защото това бе нещо, което вече бях направил.

Както можеш да си представиш, пристигнах в Уайтчапъл ужасно развълнуван и щом се озовах там, не знаех какво да предприема: естествено, не смятах да отида на Дорсет Стрийт и да се сблъскам лично с кръвожадното чудовище, все пак самарянството ми си имаше граници. Вместо това нахълтах в една претъпкана с посетители кръчма и се развиках, че съм видял Джак Изкормвача при апартаментите на Милърс Корт. Това бе първото, което ми дойде наум, но подозирах, че каквото и да направя, все ще е правилно. Убедих се, че е така, когато измежду струпалите се край мен клиенти изникна един мъжага с руса грива, който се казваше Джордж Лъск и след като изви ръката ми и притисна лицето ми към тезгяха, заяви, че ще отиде да провери и ако лъжа, горко ще се кая. След тази демонстрация на сила той ме пусна, събра хората си и групата се отправи към Милърс Корт, без да си дава голям зор. Аз излязох на прага на кръчмата, като разтривах ръката си и проклинах онзи нехранимайко, който щеше да обере цялата слава. Тогава, сред множеството, стълпило се на улицата, зърнах нещо, което ме ужаси. Това бе младият Харингтън. Блед като призрак, той се провираше сред навалицата с отнесено изражение, като мърмореше нещо несвързано и спазматично разтърсваше глава. Разбрах, че току-що е открил изкорменото тяло на своята любима. Младежът бе живо въплъщение на отчаянието. Прииска ми се да го утеша и дори направих няколко крачки към него, но изведнъж си спомних, че нямаше никакви сведения, че в миналото съм извършил тази милосърдна постъпка; и тъй, задоволих се само да го наблюдавам, докато изчезна в края на улицата. Не можех да сторя друго: трябваше да се придържам към либретото, защото всяка импровизация от моя страна можеше да окаже неочаквано въздействие върху тъканта на времето.

Тогава чух зад гърба си един познат копринен глас, който не бих могъл да сбъркам: „Да видиш означава да повярваш, господин Уелс“. Маркъс се бе облегнал на стената с пушката си в ръце. Гледах го, сякаш бе изникнал от някакъв сън. „Не се сетих за друго място, на което да ви потърся, но предчувствието ми не ме излъга: вие сте пътникът, предупредил Охранителния комитет, за да задържат Джак Изкормвача и всичко да се промени. Кой ли би помислил, господин Уелс? Подозирам, впрочем, че това не е истинското ви име. Истинският писател навярно лежи мъртъв някъде. Но както и да е, вече започвам да свиквам с този маскен бал, в който пътниците във времето са превърнали миналото. Пък и пет пари не давам кой сте, ще ви убия така или иначе“. След тези думи се усмихна и много бавно се прицели в мен, сякаш хич не бързаше да ме убива или просто искаше да се наслади на мига.