Феликс Палма - Картата на времето

Именно в този миг видя непознатата с огнените коси.

Слаба и бледа, с червеникави коси, които пламтяха по раменете й като жарава, девойката се взираше в него с онзи странен поглед, който вече бе привлякъл вниманието му преди няколко дни, когато я зърна сред любопитните минувачи, струпали се край третото местопрестъпление на Маркъс.

— Вие? — възкликна Уелс и се спря.

Девойката не каза нищо. Само се приближи до него с лека котешка походка и му подаде нещо. Писателят видя, че това бе писмо и, малко объркан, го взе от снежнобялата ръка. За Х. Дж. Уелс. Да се връчи в нощта на 26 ноември 1896 г., пишеше на гърба. Значи тази млада жена, която и да беше тя, бе нещо като вестоносец.

— Прочетете го, господин Уелс — рече тя с глас, напомнящ шепота на бриза, който раздвижваше пердетата в късния следобед. — Бъдещето ви зависи от това.

След тези думи жената се отправи към изхода и го остави да стърчи край вратата на дома си, замръзнал като истукан. Когато успя да се съвземе, Уелс се затича след нея.

— Почакайте, госпожице…

Спря се по средата на пътя. Младата жена бе изчезнала, само уханието на парфюма й се носеше във въздуха. Въпреки това Уелс имаше чувството, че не е чул градинската врата да скърца. Сякаш след връчването на писмото пратеничката се бе изпарила — в буквалния смисъл на думата.

Той постоя няколко минути там, като се вслушваше в спокойния пулс на нощта и попиваше аромата на непознатата, докато най-сетне се реши да влезе вкъщи. Отправи се към всекидневната, без да вдига шум, запали лампичката и седна в креслото си, все още слисан от появата на тази девойка. Ако бе висока двайсет сантиметра и имаше на гърба си чифт крилца на водно конче, спокойно щеше да мине за някоя от феите, в които вярваше Дойл. Коя ли бе тя? — запита се Уелс. И как бе изчезнала така внезапно? Безсмислено бе обаче да губи време в догадки, когато отговорът вероятно се намираше в плика, който държеше в ръцете си. Отвори го и измъкна листата, които съдържаше. Тръпки го побиха, когато разпозна почерка, и с разтуптяно сърце зачете:

Скъпи Бърти,

Ако държиш това писмо в ръцете си, значи съм на прав път и в бъдеще ще може да се пътува във времето. Не зная кой ще ти връчи писмото, но те уверявам, че ще носи твоята кръв, а и моята, защото, както несъмнено си разбрал от почерка, аз съм ти. Един Уелс от бъдещето. От твърде далечното бъдеще. Добре би било да осмислиш този факт, преди да продължиш да четеш нататък. И тъй като зная, че за теб няма да е достатъчно доказателство това, че почеркът ми е еднакъв с твоя, защото всеки сръчен човек би могъл да го имитира, ще се опитам да те убедя, че сме една и съща личност, като ти кажа нещо, известно само на теб. Кой друг би могъл да знае, че пълната с чушки и домати кошница, която държиш в кухнята, не е обикновена кошница? Е, стига ли ти това, или трябва да стигна до пошлотии и да ти припомня, че по време на брака с братовчедка си Изабел ти мастурбираше, като си мислеше за статуите на голи тела в Кристалния дворец? Прощавай, че загатвам за един тъй позорен период от твоето съществуване. Сигурен съм обаче, че това е нещо, което — също като значението, което има за теб кошницата с доматите — никога не ще признаеш в бъдеща биография; така отпада възможността да съм някой измамник, проучил живота ти по книга. Не, Бърти, аз съм ти. И само ако приемеш това, си струва да четеш по-нататък.

Сега ще ти разкажа как ще се превърнеш в мен. Когато утре отидете да предадете на Маркъс вашите ръкописи, ще ви очаква твърде неприятна изненада. Всичко, което пътникът ви разказа, е лъжа, като изключим това, че действително е голям почитател на творбите ви. По тази причина не ще успее да сдържи усмивката си, когато вие сами му пъхнете в ръцете скъпоценната плячка. Сетне ще даде заповед на един от копоите си и той ще стреля по клетия Джеймс. Вече си виждал пораженията, които техните оръжия нанасят на човешкото тяло, така че ще ти спестя подробностите, но лесно можеш да си представиш, че костюмът ти ще бъде отвратително опръскан с кръв и вътрешности. После, без да ви даде време да реагирате, наемникът ще стреля отново, този път по смаяния Стокър, който ще сподели участта на американеца. Веднага след това ти, вцепенен от страх, ще видиш как се прицелват в теб, но Маркъс с леко движение на ръката си ще спре своя човек, преди да те е застрелял. А ще стори това, понеже те цени достатъчно, за да не допусне да умреш, без да знаеш защо. В края на краищата, ти си авторът на „Машината на времето“, творбата, въвела модата на пътуванията във времето. Той ти дължи поне обяснение, така че — преди наемникът му да те убие — ще си направи труда да ти каже истината, па макар и само за да послуша собствения си глас, докато ти разправя как е сполучил да измами и трима ви. И тъй, докато прави смешните си разходчици из вестибюла с онази своя гумена походка, ще ти признае, че не е никакъв страж на времето и само по случайност е узнал за съществуването на Библиотеката на истината и за това, че миналото е охранявано от държавата.