Феликс Палма - Картата на времето

Джеймс тъжно кимна в знак на съгласие, може би осъзнавайки за пръв път безмерната самота, обгърнала живота му, заради която щеше да се спомине без шумотевица, незабелязано от света.

— Идеята да ви събера тук бе, тъй да се каже, отчаян ход, господа, защото не се сетих за друг начин да предотвратя кончината ви, освен да потърся вашето сътрудничество, което, струва ми се, няма да ми откажете.

— Разбира се, че не — тутакси отвърна Стокър, който явно се чувстваше физически зле от известието, че след няколко дни ще е мъртъв. — Какво трябва да направим?

— О, много просто — рече Маркъс. — Докато тоя тип Фрост не намери ръкописите ви, не ще може да ви ликвидира, затова ви съветвам да ми ги донесете колкото се може по-скоро. Утре, ако е възможно. Това простичко действие ще предизвика ново разклонение на тази времева линия, тъй като Фрост няма да ви убие. Щом се сдобия с романите ви, ще отпътувам отново в 1899 г. и ще проуча пак действителността, за да реша каква да бъде следващата ми крачка.

— Планът ми се струва отличен — каза Стокър. — Утре ще ви донеса моя ръкопис.

Джеймс даде същото обещание, и въпреки че на Уелс всичко това му изглеждаше като партия шах между Маркъс и въпросния Фрост, в която те тримата бяха обикновени пешки, не му оставаше друго, освен да се присъедини към останалите. Беше твърде зашеметен от събитията, за да може да размисли дали не съществува по-добър вариант от този, който бе предложил Маркъс. И тъй, на следващия ден и той като другите щеше да му донесе романа си. Ала фактът, че пътникът щеше да залови Фрост и да поправи нарушенията в бъдещето, не му гарантираше, че ще може съвършено спокойно да се разхожда с велосипеда си, ако преди това не се погрижеше за неуредения въпрос с Гилиъм Мъри. По тази причина едничкото, което можеше да стори, бе да помогне на инспектор Гарет да хване Маркъс — човека, който се опитваше да му спаси живота.

Но ако имаше по-трудно начинание от залавянето на пътник във времето, то това несъмнено бе намирането на файтон в Лондон в малките часове на нощта. Джеймс, Стокър и Уелс почти час обикаляха край площад Бъркли без никакъв успех. Едва когато, превити от студ и проклинащи, решиха да отидат до Пикадили, зърнаха един двуместен файтон. Той внезапно изплува от гъстата мъгла, която се бе спуснала над Лондон. Движеше се по улицата почти само благодарение на рутинните навици на коня, тъй като кочияшът бе полузадрямал на капрата и щеше да ги подмине, без да ги види, като някакво призрачно видение от отвъдния свят. Все пак рижият гигант, който се изпречи на пътя му, размахвайки отчаяно ръце, успя да привлече вниманието му. Това дръзко спиране на файтона бе последвано от няколко безкрайни минути, през които писателите се мъчеха да набият в главата на кочияша маршрута, който трябваше да следва: най-напред трябваше да спре при дома на Стокър, после при хотела, където щеше да отседне Джеймс, и накрая да напусне Лондон, за да се отправи към Уокинг, където живееше Уелс. Когато мъжът даде признаци, че е схванал маршрута — примигна няколко пъти и изсумтя, — тримата се качиха във возилото и се изпружиха на седалките с дълбоки въздишки, досущ като корабокрушенци, които най-сетне са се добрали до брега след няколко дни, прекарани на сал.

Уелс жадуваше за кратък отдих, за да размисли над всичко, което се бе случило през последните часове, но когато Стокър и Джеймс завързаха разговор за своите романи, веднага разбра, че ще трябва да почака още малко. Не се подразни, че го пренебрегват, дори изпита облекчение. Те явно нямаше какво да кажат на човек, който твореше развлекателна литература, а отгоре на всичко ходеше на срещи със завързан на гърба кухненски нож. От друга страна, той също никак не се интересуваше от техните приказки, затова се опита да се откъсне от разговора, наблюдавайки през прозорчето интригуващите форми, които ваеше мъглата. Скоро обаче установи, че гласът на Стокър, когато не бе угаснал от страх, бе прекалено силен, за да го игнорира, ако и двамата пътуват в един и същ файтон.

— С моя роман, господин Джеймс — обясняваше ирландецът с големи превземки, — се опитах да покажа един по-задълбочен и богат образ на онова изтънчено въплъщение на Злото, което е вампирът. Опитах се да го очистя от цялата романтична естетика — същински баласт, който го е превърнал в окаян сатир шегобиец, неспособен да предизвика у жертвите си нещо повече от сладострастна уплаха. Главният герой на романа ми е един зловещ вампир, когото съм надарил с най-типичните черти, с които фолклорът е облякъл мита, макар че, да ви призная, добавих и някои особености, родени от моята фантазия, като например неспособността му да се отразява в огледало.