Феликс Палма - Картата на времето

— Въпреки че все още не го знаете, господин Стокър, и дори не дръзвате да мечтаете за това, вашият роман ще се превърне в третата най-четена книга на английски език в целия свят, след Библията и Шекспировия „Хамлет“ — заяви пътникът. — А вашият Дракула ще влезе с пълно право в пантеона на литературните митове, превръщайки се в едно наистина безсмъртно създание.

Стокър изпъчи гръд, щом чу, че в бъдещето, от което идваше пътникът, неговата творба щеше да се смята за класика. И майката на автора, след като прочете ръкописа, му предрече същото в една бележка, която той оттогава винаги носеше в джоба си — неговият роман щеше да го издигне много високо сред писателите на настоящото време. А нима, каза си той, не заслужаваше това? Бе работил шест дълги години върху тази творба, откакто доктор Армин Вамбери, професор по ориенталски езици в университета на Будапеща и експерт в окултизма, му зае един ръкопис, в който турците свидетелстваха за жестокостите на влашкия княз Влад Цепеш, по-известен като Влад Набивача на кол заради увлечението му да набива затворници на остри колове и да пие чаша от кръвта им, докато наблюдава агонията им.

— Друг от романите на Фрост се нарича „Примката на призрака“ — продължи Маркъс, обръщайки се този път към американеца. — Познато ли ви е това заглавие, господин Джеймс?

Американецът го изгледа смаяно, изгубил ума и дума.

— Познато ви е, разбира се — рече Маркъс. — Както можете да заключите от реакцията му, това е романът, който господин Джеймс току-що е завършил — една възхитителна история за призраци, която също ще се превърне в класика.

Въпреки ненадминатата си способност да крие чувствата си, Джеймс не успя да скрие задоволството си от това сведение за благоприятната съдба на романа — първата творба, която не бе излязла директно от ръцете му, защото за написването й бе използвал услугите на машинописка. И може би именно заради тази символична дистанция, която бе поставил между себе си и хартията, бе дръзнал да говори за нещо толкова съкровено и болезнено като страховете от своето детство. Впрочем подозираше, че за това може би бе изиграло роля и решението му да престане да живее в хотели и пансиони и да се установи в красивата джорджианска къща, която бе купил в Рай. Едва тогава, когато се озова в кабинета си, огрян от есенното слънце, с една изящна пеперуда, пърхаща срещу стъклото на прозореца и с непозната жена, която очакваше думите му, положила пръсти върху клавишите на една чудовищна машина — едва тогава бе дръзнал Джеймс да напише роман, вдъхновен от нещо, което много отдавна му бе разказал Кентърбърийският епископ, историята на две деца, живели в усамотено място и преследвани от покварените духове на някогашни прислужници. Виждайки Джеймс да се усмихва по своя потаен начин, Уелс се запита каква ли ще да е тази история за призраци, които всъщност не са призраци, макар че може би все пак са такива — но понеже всичко навежда на мисълта, че са, в крайна сметка вероятно не са.

— А третият роман на Фрост — каза Маркъс, обръщайки се този път към него — е не друг, а „Невидимия“, творбата, току-що завършена от вас, господин Уелс, чийто главен герой също ще заеме своето място в пантеона на съвременните митове, редом с Дракула на господин Стокър.

Дали сега, запита се Уелс, бе негов ред да се надуе от гордост? Може би, само че не виждаше никаква причина да го прави. Искаше му се само да се свре в някой ъгъл и да плаче, докато в организма му не остане и капка вода, защото можеше да разглежда единствено като провал успеха, който неговият роман щеше да има в бъдещето, точно както смяташе за провали „Машината на времето“ и „Островът на доктор Моро“. Скалъпен със същата бързина, с която за жалост се виждаше принуден да пише своите истории, „Невидимия“ бе поредният роман, следващ директивите, набелязани от Луис Хайнд. Това бе фантастично повествование, което се опитваше да предупреди света за евентуалните опасности от неправомерната употреба на науката — нещо, което Верн никога не бе дръзнал да направи, представяйки я винаги като един вид чиста алхимия в услуга на Човека. Уелс обаче не можеше да се покаже така доверчиво оптимистичен като французина, затова и в този случай бе съчинил една мрачна фабула за злоупотреба с технологията; главният герой бе учен, който, успявайки да стане невидим, накрая стигаше до лудост. Ала беше очевидно, че истинското послание на тази творба щеше да остане незабелязано, защото човекът в крайна сметка бе впрегнал науката за невъобразимо гибелни цели, точно както бе намекнал Маркъс и както бе узнал самият Уелс от прочита на някои от страховитите известия по главния шнур.