Феликс Палма - Картата на времето

— Означава ли това, че се намираме в… паралелна вселена? — попита Уелс.

Маркъс го погледна изненадан, сетне кимна.

— Точна така, господин Уелс.

— Какво, по дяволите, ще рече паралелна вселена? — попита Стокър.

— Това е една идея, която ще се формулира следващия век, в периода, когато пътуванията във времето ще продължават да бъдат просто фантазия на писателите и физиците — обясни пътникът, все още гледайки удивено Уелс. — Предполага се, че паралелните вселени са средство да се избегнат времевите парадокси, които биха могли да възникнат, ако миналото не е нещо изсечено върху камък и неподлежащо на промяна. Какво би станало например, ако някой пътува във времето и убие собствената си баба, преди да е родила майка му?

— Той няма да се роди — побърза да отговори Джеймс.

— Освен в случай, че баба му не е истинската майка на майка му, което за последната ще е интересен начин да узнае, че е била осиновена — пошегува се Стокър.

Пътникът пропусна покрай ушите си духовитата забележка на ирландеца и продължи с обяснението си:

— Но ако той изобщо не се е родил, как би могъл да убие баба си? За мнозина физици от моята епоха единственият начин да се разреши този парадокс е идеята, че преломните промени в миналото създават паралелни вселени. В такава вселена след убийството на баба си убиецът няма да изчезне, както би било логично, а ще продължи да живее, но вече в един различен свят, в една друга реалност, изникнала от стъблото на първоначалната му вселена в същия миг, в който той е натиснал спусъка, променяйки съдбата на своята баба. Това ще си остане само теория, недоказуема дори когато пътуванията във времето станат възможни, защото единственият начин да се провери дали промените в миналото пораждат паралелни светове е да разполагаме с копие от първоначалната вселена, с което да можем да правим сравнения, както ви обясних одеве. Ако нямаше такова, сега аз нямаше да съм тук и да ви говоря за мистерията, която крие самоличността на Джак Изкормвача, защото нямаше да има никаква мистерия.

Уелс кимна безмълвно, а Стокър и Джеймс размениха озадачени погледи.

— А сега ме последвайте, господа. Ще ви покажа нещо, което ще ви помогне да разберете това по-добре.

Усмихвайки се развеселен, пътникът във времето пое нагоре по стълбите. След кратко колебание писателите го последваха, съпроводени от двамата наемници. Щом стигнаха горния етаж, Маркъс ги поведе с гъвкавата си походка към една стая, чиято мебелировка се състоеше от книжна етажерка с прашни книги, заемаща една от стените, два окаяни стола и разнебитен креват. Уелс се запита дали това бе креватът, в който бяха лежали сър Робърт Уорбойс, лорд Литълтън и останалите мъжкари в кралството, дръзнали да отправят предизвикателство към призрака, но нямаше време да огледа таблата му за следи от куршуми, защото Маркъс тутакси дръпна една прикрепена към стената лампичка, при което фалшивата библиотека се отвори по средата и зад нея се показа обширно помещение.

Пътникът изчака агентите си, които се движеха в мрака с животинска ловкост, да запалят лампите вътре и когато стаята се освети, покани писателите да влязат. Тъй като Джеймс и Стокър се двоумяха, Уелс пое инициативата и пристъпи в това тайнствено място с предпазливи миши стъпки. До входа имаше две широки дъбови маси, покрити с купища книги, тетрадки с бележки и вестници от епохата. Несъмнено това бе мястото, където пътникът изучаваше облика на столетието, издирвайки евентуални нарушения. Ала в дъното на стаята писателят зърна нещо много по-интригуващо. То приличаше на паяжина, изработена от разноцветни връвчици, от които висяха изрезки от вестници. Джеймс и Стокър също бяха забелязали тази мрежа, към която в същия миг се отправи пътникът, като им даде знак с глава да го последват.

— Какво е това? — попита Уелс, когато застана до него.

Маркъс се усмихна с неподправена гордост.

— Карта на времето — отвърна той.

Писателят го изгледа удивен, после отново се втренчи във фигурата, образувана от връвчиците, изучавайки я с най-голямо внимание. Въпреки че отдалече му бе заприличала по форма на паяжина, сега видя, че рисунъкът й напомняше по-скоро елово дърво или рибена кост. Една бяла връв, опъната приблизително на метър и половина от пода, пресичаше стаята от стена до стена. Тя служеше за основен шнур, от който изникваха другите връвчици, зелени и сини на цвят, а краищата им бяха завързани за гвоздеи, разположени на страничните стени. Всички те, както и главната връв, бяха накичени с изрезки от вестници. Навеждайки глава, Уелс се осмели да мине между тях, за да позяпа заглавията на увисналите като пране новини, а неговите колеги последваха примера му, когато Маркъс изрази съгласието си.