Феликс Палма - Картата на времето

Щом приех положението, реших, че първата ми работа трябва да е да се осведомя какво е станало със света, но най-вече с Джейн и всичките ми познати. Влязох в една библиотека и след няколко часа прелистване на вестници успях да си изградя доста обща представа за света, в който се намирах. С прискърбие научих, че той не само се е запътил упорито към световна война, но и че вече е претърпял една такава преди известен брой години — ужасен конфликт, потопил в кръв повече от половината планета, отнасяйки осем милиона жертви. Това обаче не бе донесло поука и светът, макар и с претъпкани гробища, отново се намираше в крехко равновесие, което предвещаваше най-лошото. И като си припомних някои от страховитите заглавия, които бях зърнал да висят от картата на времето, разбрах, че нищо не би могло да предотврати тази втора война, защото тя бе една от грешките на миналото, които хората от бъдещето бяха предпочели да приемат. Можех само да чакам нейното избухване и да се постарая по възможност да не съм сред милионите трупове, които след една година щяха да осеят земята.

Открих и една статия, която едновременно ме порази и натъжи. Това бе известие за честването на двайсет и петата годишнина от смъртта на писателите Брам Стокър и Хенри Джеймс, починали при опит да се изправят една нощ срещу призрака на площад Бъркли. Същата нощ се случило и друго, не по-малко трагично за литературния свят събитие: Х. Дж. Уелс, авторът на „Машината на времето“, изчезнал загадъчно и повече никой нищо не чул за него. Дали е предприел пътуване във времето? — лукаво питаше журналистът в края на статията, без дори да подозира колко близо бе до истината. Във въпросната статия ти бе споменат като баща на научната фантастика. Сигурно се питаш какво, по дяволите, е това. Става дума за понятието, което ще замести термина научен романс; то било изковано през 1926 г. от някой си Хюго Гернсбек, който го поставил на обложката на своето списание „Удивителни истории“. Това било първото издание, посветено изключително на художествената литература с научен уклон, в което препечатали много от историите, написани от теб за Луис Хайнд, редом с разказите на американеца Едгар Алан По и, естествено, на Жул Верн, който ти оспорвал титлата баща на жанра. Точно както бе предрекъл инспектор Гарет, романите, разглеждащи света на бъдещето, в крайна сметка бяха въвели литературен жанр и това се бе случило до голяма степен благодарение на него, тъй като той разкрил, че „Мъри Пътешествия във времето“ е най-крупната измама на XIX век. След неговото изобличение бъдещето отново се превърнало в безстопанствена пустош, която всеки писател можел да насели с каквото си иска, в непозната земя, непроучено пространство като онези от старинните морски карти, на които пишело: тук има чудовища.

Прочитайки това, с ужас осъзнах, че изчезването ми бе породило цяла верига от фатални произшествия: без моята помощ Гарет не бе успял да залови Маркъс и неотклонно бе изпълнил своя план да пътува до 2000 г., за да задържи капитан Шакълтън; така бе разкрил измамата на Гилиъм, който бе свършил в затвора. Незабавно си помислих за Джейн и прегледах стотици вестници и списания, боейки се да не би да намеря известие, че „вдовицата“ на писателя Х. Дж. Уелс е загинала при трагичен инцидент с велосипед. Джейн обаче не бе умряла. Бе продължила да живее след мистериозното изчезване на съпруга си. А това означаваше, че Гилиъм не бе изпълнил заплахата си. Дали я бе отправил просто за да ме принуди да работя за него? Нищо чудно. А може би не бе имал време да я осъществи, или пък го бе прахосал, търсейки ме всуе из цял Лондон, за да ме попита защо, дявол да го вземе, не се занимавам с издирването на истинския извършител на убийствата. Ала въпреки гъстата си мрежа от главорези, не бе успял да ме намери. Естествено, не се бе сетил да ме търси в 1938 г. Както и да е, Гилиъм бе изгнил в затвора, а съпругата ми беше жива, макар че вече не бе моя съпруга.

Благодарение на статиите, които споменаваха за теб, можах да си създам представа за съществуването й, за живота, който бе водила след моето тревожно и внезапно заминаване. Джейн очаквала завръщането ми почти пет години в дома ни в Уокинг, докато накрая търпението й се изчерпало. Примирена, че ще трябва да продължи живота си без мен, тя се върнала в Лондон, където сключила брак с влиятелен адвокат на име Дъглас Евънс; родила им се една дъщеря, която нарекли Селма. Попаднах на фотография на Джейн, която ми я показа като чаровна бабичка, все още запазила усмивката, в която се бях влюбил по време на онези разходки до Чаринг Крос. Първият ми импулс бе да тръгна да я търся, но това бе очевидно безразсъден порив. Какво можех да й кажа? На този етап ненадейната ми поява щеше само да предизвика неприятно сътресение в спокойното й съществуване. Вече бе приела моето изчезване, защо трябваше наново да разбутвам нещата? И тъй, отказах се да я издирвам, поради което след изчезването си повече не видях сладкото създанийце, което в този миг сигурно спи на горния етаж, точно над главата ти. Може би това ще те насърчи да я разбудиш с ласки, когато дочетеш, докрай писмото ми. Оставям на теб да решиш какво да правиш, не е моя работа да се бъркам в брачния ти живот. Но решението да не я търся, разбира се, не бе достатъчно. Трябваше да се махна от Лондон, и то не само от страх да не се натъкна на нея или на някого от приятелите ми, които щяха тутакси да ме познаят, защото външността ми не бе променена ни на йота; тук ставаше въпрос и за оцеляването ми, защото по всяка вероятност Маркъс продължаваше да ме издирва из вековете и изучаваше времето, опитвайки се да намери някаква следа от присъствието ми.