Феликс Палма - Картата на времето

Потънал в тези размишления, Уелс пое по Чаринг Крос Роуд и излезе на Странд. Новият ден вече се зараждаше тихо край него. Черното небе полека се разтваряше, отстъпвайки пред едно наситено, малко нереално синьо, което веднага изсветля на хоризонта и доби онзи мек теменужен оттенък, който предшества оранжевото. В далечината писателят съгледа силуета на моста „Ватерло“, който се очертаваше все по-ясно, докато мракът избледняваше, бавно разяждан от светлината. Цяла симфония от едва доловими и загадъчни звуци достигна до слуха му и го накара да се усмихне доволно. Градът се пробуждаше и тези незначителни и разпръснати шумове скоро щяха да се превърнат в откровеното и неудържимо клокочене на живота — непоносим грохот, който може би достигаше пътеките на космоса под формата на приятно жужене, известявайки колко населена е третата планета от Слънчевата система.

И въпреки че докато вървеше към моста, Уелс не виждаше нищо повече от онова, което се простираше пред него, по някакъв начин се почувства участник в грандиозна пиеса, която — тъй като в нея играеха абсолютно всички обитатели на метрополията — привидно нямаше зрители. Освен, може би, внимателните марсианци, помисли си той, които изучаваха човешките дела, както някой човек с микроскоп би разглеждал мимолетните създания, гъмжащи в капка вода. И всъщност беше така, защото докато крачеше разсеяно по Странд, десетки лодки, натоварени със стриди, браздяха в призрачно безмълвие все по-оранжевите води на Темза по пътя си от Челси Рийч към пристана на Билингсгейт, където цял мравуняк от хора пренасяше улова на сушата. А в богатите квартали, пропити с уханията, носещи се от първокласните пекарници и кошниците на продавачките на теменужки, хората отиваха от луксозните си домове в не по-малко луксозните си кантори, пресичайки улиците, които се изпълваха с кабриолети, файтони, омнибуси и всевъзможни возила на колела, тракащи ритмично по паважа. Над тях димът, изтъкан от комините на фабриките, се смесваше с речната мараня, образувайки саван от гъста и лепкава мъгла, а по Ковънт Гардън сред викове и глъч се разполагаше армия от ръчно бутани или теглени от мулета колички, преливащи от плодове, зеленчуци, змиорки и октоподи. В същото време инспектор Гарет пристигна, недовършил закуската си, на Слоун Стрийт, където го чакаше уплашеният господин Фъргюсън, за да го уведоми, че някой бе стрелял по него предната нощ и дори му показа пробитата си от куршума шапка, през чиято дупка се подаваше като червей дебеличкият му пръст. И Гарет огледа района с опитно око, претърси храстите в градината около дома на Фъргюсън и не можа да сдържи една нежна усмивка, когато откри симпатичната птица киви, която някой бе нарисувал в пясъка. Побърза да я заличи с крак, като погледна първо към улицата, за да се увери, че никой не го наблюдава, сетне излезе от храсталаците, свивайки рамене. И докато инспекторът с престорено смутен вид съобщаваше на Фъргюсън, че не е открил никакви улики, в същия миг Джон Пийчи, човекът, известен като Том Блънт, преди да се удави в Темза, прегръщаше любимата жена в стаята на една странноприемница в квартал Бетнал Грийн, а Клеър Хагърти се гушеше в силните му ръце, доволна, че заради нея е избягал от бъдещето, от онази безотрадна 2000 г. В същото време капитан Дерек Шакълтън, изстъпил се на една скала, грачеше, че ако е произлязло нещо добро от тази война, то е, че е обединила човешкия род както никоя друга преди нея, а Гилиъм Мъри клатеше скръбно глава и си казваше, че това е последната експедиция, която организира, че му е дошло до гуша от некадърници и от оня бездушен проклетник, който не спираше да маже с фъшкии фасадата на фирмата му. Да, казваше си Мъри, дошло бе време да уреди собствената си смърт, да инсценира, че е бил погълнат от един от онези неукротими дракони, обитаващи четвъртото измерение — дракони, чиито остри зъби жадно разкъсваха Чарлс Уинслоу в сънищата му. И в същия момент, когато Чарлс се събуди сепнат и плувнал в пот, стряскайки с виковете си двете китайски проститутки, които деляха постелята му, неговият братовчед Андрю, облакътен на моста „Ватерло“, откъдето наблюдаваше изгрева, видя как към него се задава един познат тип с птиче лице.

— Господин Уелс? — повика го той, докато мъжът минаваше край него.

Писателят се спря и погледа Андрю няколко секунди, като се опитваше да се сети къде го беше виждал преди.

— Не ме ли помните? — попита младежът. — Аз съм Андрю Харингтън.