Феликс Палма - Картата на времето

А колко мухи беше убил или пощадил самият той, колко от тези клети създания, които се блъскаха в стъклата на прозорците му, просто бе осакатил, откъсвайки крилцата им, докато умуваше как да разреши някоя дилема в поредния си роман? Примерът може би беше смешен, помисли си Уелс, тъй като неговите решения в това отношение не биха предизвикали невъзвратими промени в света. В края на краищата, човек можеше цял живот да къса крилца на мухи, без това да преобърне влака на Историята. Но очевидно същата логика можеше да се приложи към далеч по-значими решения и това неизбежно накара писателя да си спомни за второто посещение на Гилиъм Мъри. Та нима и Уелс тогава не се бе разкъсвал между две възможности? Накрая, опиянен от силата си, бе избрал да размаже мухата и това бе породило вселена, в която съществуваше фирма, предлагаща пътувания в бъдещето — абсурдна вселена, в чийто плен се намираше и самият той. А какво би станало, ако беше избрал обратното и бе помогнал на Мъри да издаде романа си? Тогава щеше да обитава свят, твърде подобен на този, в който се намираше сега, ала в него въпросната фирма нямаше да съществува; свят, в който към научните романчета, заслужаващи да се хвърлят в огъня, щеше да се е добавило още едно: „Капитан Дерек Шакълтън: Потресаващата истинска история на един герой от бъдещето“ от Гилиъм Ф. Мъри.

И тъй, при наличието на почти безкраен брой различни светове, разсъди Уелс, всичко, което можеше да се случи, се случваше. Другояче казано, всеки свят, цивилизация, същество или ситуация, които човек можеше да си представи, вече съществуваха. Навярно имаше например свят, управляван от създания, които не бяха бозайници, друг свят с хора-птици, живеещи в огромни гнезда, трети, в който човекът броеше пръстите на ръката си, използвайки азбучна система, и четвърти, в който сънят заличаваше паметта и хората всеки ден се раждаха за нов живот. Имаше и свят, където наистина съществуваше детектив на име Шерлок Холмс, а негов заместник бе отракан шмекер на име Оливър Туист, даже и свят, в който един изобретател бе създал машина на времето и бе открил покварен рай през 802 701 г. И ако този аргумент се доведеше до крайност, някъде сигурно съществуваше и вселена, управлявана от физически закони, различни от Нютоновите, и тя може би бе населена с феи, еднорози, русалки и говорещи животни — защото в една вселена, където всичко бе възможно, дори детските приказки не бяха измислици, а копия на други паралелни светове, доловени от техните автори по някаква прищявка на съдбата.

Значеше ли това, че никой не съчиняваше нищо, запита се Уелс. Нима всички копираха? Писателят поразсъждава малко над този въпрос и тъй като вече се усеща, че историята е към края си, ще се възползвам от случая, за да се сбогувам с вас като актьор, който маха с ръка, преди да напусне сцената. Безкрайно ви благодаря за вниманието и искрено се надявам, че представлението ви е харесало. А сега да се върнем към Уелс, който излезе от унеса си, защото го побиха тръпки от почти метафизично естество. Дръзките му мисли го бяха отвели до друг въпрос: ами ако неговият живот беше съчиняван от някого в друга реалност, например в онази паралелна вселена, която бе тъй подобна на неговата, но в която нямаше фирма за пътувания във времето и Гилиъм Мъри беше автор на жалки романчета? Замисли се сериозно над възможността някой да копира живота му и да го представя за литературна измислица. Но кой би си направил такъв труд? Уелс не беше подходящ герой за роман. Ако беше корабокруширал на далечен тропически остров като Робинзон Крузо, не би могъл да измайстори дори един нищо и никакъв глинен съд. Животът му беше твърде скучен, за да може някой да го разкаже като вълнуваща история. И все пак трябваше да признае, че през последните седмици цареше известно оживление: само в рамките на няколко дни бе спасил живота на Андрю Харингтън и Клеър Хагърти, използвайки въображението си, както бе изтъкнала Джейн с известен драматизъм, сякаш се обръщаше към зрителите в невидим за Уелс партер. В първия случай бе принуден да се преструва, че притежава машина на времето като описаната в романа му, а във втория — че е герой от бъдещето, който пише любовни писма. Имаше ли във всичко това подходящ материал за роман? Може би. Роман, който да разказва за създаването на фирмата „Мъри Пътешествия във времето“, основана, за нещастие, не без негов принос; роман, който към средата щеше да изненада читателите си с разкритието, че 2000 г. е просто театрална сцена, построена в настоящето с отломки от разрушени сгради — макар че това, разбира се, щеше да е изненада само за читателите от епохата на Уелс. Ако романът издържеше проверката на времето и се четеше и от хора, живеещи след 2000 г., нямаше да има нищо за разкриване, защото самата действителност щеше да опровергае бъдещето, описано в историята. Но значеше ли това, че не можеше да се напише роман, чието действие да се развива във времето на Уелс и да разглежда едно бъдеще, което за своя автор е вече минало? Тази мисъл го натъжаваше. Предпочиташе да мисли, че читателите му ще разберат, че трябва да четат романа така, сякаш се намират в 1896 г. — накъсо, сякаш и те са преживели пътуване във времето. Но тъй като той нямаше особени качества на герой, трябваше да е второстепенен персонаж в романа — някой, към когото в даден момент се обръщаха за помощ истинските главни герои.