Лоис Бюджолд - Криожега

Бравата изщрака. Леля Лорна, дошла да го провери? Хъркането на чичо Хикару все така се чуваше от съседната стая. Джин се завъртя с лице към стената, зави се презглава и стисна очи.

— Джин? — прошепна срамежливо гласче. — Спиш ли?

Джин се завъртя обратно, облекчен и ядосан едновременно. Беше Минако.

— Да — изръмжа той.

Кратко мълчание.

— Не, не спиш.

— Какво искаш? — Някоя кукла или плюшено мече сигурно, макар да беше свалила цял кош с играчки при временното си легло на канапето долу.

Вратата изтрополи по релсите си и малки крачка изтопуркаха към леглото му. Джин се подпря на лакът и вдигна поглед към Мина. И тя като него беше с кафяви очи и гъста черна коса, но за изминалата година и нещо се беше източила и вече не приличаше на пухкаво бебе. По онова време още не беше тръгнала на училище… а сега беше във втори клас. И изглеждаше някак… не изглеждаше толкова глупава като преди.

— Ако те пусна — каза тя, — ще ме вземеш ли с теб?

— Ъ? — Джин седна рязко и обгърна коленете си с ръце. Какво, значи не се е изгубила по пътя до тоалетната? — Не, разбира се. Да не си луда.

Лицето й се изопна разочаровано.

— О. — Върна се при вратата, излезе в коридора и понечи да я придърпа след себе си.

— Не, чакай! — изсъска Джин и скочи от леглото.

Хъркането спря. Двамата замръзнаха. След миг се чу нещо средно между грухтене и гъргорещия звук от отпушена канализационна тръба, после хъркането се поднови.

— Не можем да говорим тук — прошепна Джин. — Да слезем долу.

Мина обмисли предложението му, после кимна и излезе да го изчака в коридора, докато Джин наметне одеялото около раменете си. Джин излезе от стаята и затвори вратата много тихо и бавно. Стълбите скърцаха под предпазливите им стъпки, но никой не хукна да ги гони.

— Не пали лампата — каза тихо Джин. Откъм кухненския бокс в едно кьоше на дневната — чичо Хикару го наричаше „кунгфуто“, защото побирал само един човек, а двама си удряли задниците, все едно танцуват кунгфу — идваше достатъчно светлина, за да си виждат в краката.

Мина се намести в гнездото от омотани чаршафи на дивана, а Джин приседна на един стол и се огледа.

— Помниш ли татко? — попита Мина.

— Долу-горе. Малко.

— Аз не го помня. Само по снимката в семейния олтар, който направи мама.

— Ти беше на три. — Джин беше на седем, когато баща им загина. Преди четири години, а сякаш цял живот беше минал оттогава. Значително по-добре си спомняше мъката и гнева на майка им и колко рядко я виждаше след това. Една смърт, а го беше лишила и от двамата му родители дори преди онази полицайка да отведе мама. — Леля Лорна да не е развалила семейния олтар?

— В началото ми позволи да го държа в стаята си, но после трябваше да ми сложат бюро за училище и нямаше място, така че го прибра в една кутия и го забута някъде. Не знаех дали да сложа и твоята снимка.

Мина вече решително си обуваше обувките.

— Не можеш да дойдеш с мен — повтори той смутено. — Не ти е там мястото.

— А ти къде отиваш?

— Далече. Много е далече за теб. А и защо изобщо искаш да дойдеш? — Винаги бе смятал, че Мина е любимка на леля им и чичо им.

— Тецу и Кен са ужасни. Непрекъснато ме дразнят. Чичо Хикару им се кара, но иначе не си мръдва задника да направи нещо.

Джин не разбираше какъв й е проблемът. Е, имаше смътното чувство, че на него се пада правото да дразни сестра си, но щом някой друг беше решил да свърши тази работа, той нямаше нищо против.

— Сигурно ги е яд, че леля и чичо те глезят, щото си момиче и така нататък. А и ако не беше ти, Кен щеше да си има своя стая — добави той в името на справедливостта.

— Преди да се върнеш, чичо и леля говореха, че щели да ме осиновят. Но аз не искам Тецу и Кен да са ми братя. Искам си истинския брат.

— Как ще те осиновят, щом мама още е… — Джин не довърши. „Жива?“ Думата заседна неуверено в гърлото му. Той я преглътна и продължи: — Не можеш да живееш там, където отивам. Няма да… няма да те приемат. Само ще се пречкаш. — Макар Сузе-сан и другите да бяха приели улично хлапе като него — без много да му мислят, почти все едно е улична котка, — Джин имаше неприятното чувство, че ако им заведе избягало от дома си момиче, при това толкова малко, реакцията им ще е различна. И докато полицаите, да не говорим за леля Лорна и чичо Хикару, едва ли щяха да се впрегнат особено заради второто бягство на Джин, безразличието им едва ли щеше да се разпростре и върху Мина. — Много си малка и само ще ме бавиш.

— Нищо подобно!