Лоис Бюджолд - Криожега

Негова милост измърмори нещо, беше зяпнал обувките си.

— Точно така — твърдо каза Роик.

Негова милост въздъхна и потри врата си.

— Да, да.

— Мога ли вече да се върна в хотела си? — обнадеждено попита Рейвън.

— Да, но гледай да си ми подръка. Всъщност… Ворлинкин, дай на доктор Дърона обезопасен комуникатор, преди да е тръгнал, ако обичаш.

Ворлинкин вдигна вежди, но не възрази.

— Да, милорд.

— Непременно трябва да се добера до още информация — изръмжа негова милост, без да се обръща конкретно към някого. После вдигна очи към Ворлинкин и го изгледа преценяващо. — Така. Ворлинкин, ако от „Бялата хризантема“ или от другите криокорпорации, спонсорирали конференцията, се обадят да питат за мен, искам да им кажеш, че съм дълбоко разстроен от прекъсването на дебатите и отвличането на моя гвардеец. Не, кажи им, че съм бесен и че веднага щом се почувствам във форма, смятам да се върна у дома и да споделя негативната си оценка с всеки, който пожелае да ме изслуша, и най-напред с император Грегор.

— Ъъ… а това отговаря ли на истината? — попита Ворлинкин. Изглеждаше дълбоко смутен.

Негова милост отвърна с широка усмивка, която не успокои никого.

— Искам от теб да разбереш колко далеч са готови да стигнат, за да подновят комуникацията. Намекни им, че ще направиш всичко по силите си да ме успокоиш, но не си сигурен дали това е възможно. И ако ти предложат стимул, приеми го.

— Искате… искате да приема подкуп, сър? — Ворлинкин очевидно се засегна, както показваха стиснати му зъби, а и беше разтревожен, което си беше разбираемо.

— Е, поне се престори, че го обмисляш, става ли? Така ще разберем кой какво иска и колко е готов да плати. Ако не се хванат, ще трябва да измисля нещо друго, но ти гледай да направиш така, че да налапат въдицата. Напълно осъществимо е.

— Ами… ще се постарая, сър. — Ворлинкин зяпаше сащисано негова милост. Е, не чак сякаш на негова милост му е пораснала втора глава, но определено срещаше затруднения да поддържа темпото му. „М-да, добре дошъл в моя свят.“

С това разборът приключи.

На втория етаж консулството разполагаше с две допълнителни спални, предвидени за гости. Явно ги използваха по-скоро като склад, отколкото по предназначение, ако се съдеше по количеството ненужни вещи от различен характер, което се беше натрупало там. Едната стая бе разчистена набързо за лорд-ревизора. Роик разрови багажа на негова милост за пристъпния стимулатор, а негова милост се съблече, седна по бельо на ръба на леглото и изгледа с ненавист медицинското устройство.

— Проклета джаджа.

— Да, милорд. Кажете ми, трябва ли да имам доверие на консулския персонал, или не?

— Още не съм сигурен. Случвало се е да си имам работа със служители в посолства и дори с куриери на ИмпСи, които са се поддали на чуждо влияние.

— Защото ако смятате да прибегнете до помощта им, което изглежда неизбежно, ще трябва да ги включите в кръга на посветените. Лейтенант Йоханес например вече се чуди защо одеве го отпратихте.

— Всичко е заради това проклето ревизорство. Преди умеех да предразполагам хората, а сега мълчат като риби и благоговеят пред статута ми. Ако ти остане време, би ли ги преслушал? С теб несъмнено ще са по-откровени, заради честното ти лице и прочие.

— Да, милорд.

— Вече знам, че някой купува хора. Въпросът е дали този някой вече си е напазарувал в консулството, или не е сметнал, че съществува такава необходимост. Преди аз да се появя. Поне нямат семейства тук, Ворлинкин и Йоханес, така че отпадат притесненията за стимули със заплашителен оттенък. — Негова милост се намръщи, отпусна се назад и притисна стимулатора към слепоочието си. Роик му подаде гумения предпазител и той го нагласи между зъбите си. Стисна очи като човек, който се кани да изпие гадно на вкус лекарство, и натисна копчето.

Роик засече времетраенето на пристъпа — беше от дългите, което означаваше, че негова милост е просрочил оптималния срок. Роик беше свикнал с подбелените очи, разкривеното лице и конвулсиите, но едва ли някога щеше да се примири докрай с временното изчезване на ярката личност, която иначе оживяваше лицето на негова милост. След малко невралната буря утихна, негова милост се изпружи, мускулите му постепенно се отпуснаха и очите му се отвориха отново за вселената, сякаш я пресъздаваха от нула.

— Боже, как го мразя това — измърмори той. Стандартната му реплика на този етап от упражнението.

— Да, милорд — отвърна утешително Роик. Което беше неговата стандартна реплика.