Лоис Бюджолд: Криожега

Навсякъде се сипеха ангели.

Майлс примигна с надеждата да сведе златните мазки пред очите си до обикновени светли петна като онези, които виждаш, след като си гледал твърде дълго към слънцето. Уви, напразно — те упорито запазваха формата си на миниатюрни, ясно различими фигурки с учудени лица и окръглени устнички. После чу и пресекливите им викове, като слабо съскане и пукане на фойерверки някъде далече.

„Супер, няма що. Вече имам и слухови халюцинации.“

Слуховите халюцинации — как да е, но виденията можеха да бъдат опасни предвид състоянието му. Щом виждаше неща, които ги няма, възможно бе да не види неща, които ги има — неща като стълби или дупки по пода на коридора. Или парапета на някое стълбище, да речем, макар че него би трябвало да усети по натиска в гърдите. Не че виждаше каквото и да било в непрогледния мрак, дори ръцете си не виждаше, макар те да бяха току под носа му и да опипваха несмело черната празнота. Сърцето му биеше твърде бързо, пулсът тътнеше в ушите му като прибой, устата му беше изсъхнала, дишането — накъсано. Трябваше да се стегне. Изгледа намръщено премятащите се ангели и го хвана яд. Като ще светят, поне да му осветяваха пътя. Но не. Нищо подобно.

Спъна се и ръката му се удари в нещо, което изкънтя на кухо… тази част от стената наистина ли се беше преместила, или само на него така му се струваше? Дръпна ръце и ги сви пред гърдите си. Трепереше. „Просто ми е студено, това е всичко, да.“ Което беше странно умозаключение предвид факта, че беше целият потен.

Протегна колебливо ръце и заопипва стената. Продължи бавно напред, пръстите му се плъзгаха по ръбатия релеф на чекмеджета и дръжки, редица след редица и рафт след рафт, натрупани на височина, до която той не би могъл да стигне. И във всяко чекмедже — по един замръзнал труп. Вкочанен, смълчан, вкопчен в искрица безумна надежда. Стотина трупа за всеки трийсет крачки, хиляди зад всеки ъгъл, стотици хиляди в този изгубен лабиринт. Не… милиони.

Тази част, за жалост, не беше плод на халюцинация.

Криокомбите — така наричаха това място, което според мълвата се точело с километри под града. Спретнатите парцели с нови гробници в западните предградия, известни с официалното наименование Криополис, имаха нищожен капацитет в сравнение с по-старите си посестрими, пръснати из целия град и под него, някои отпреди сто и петдесет и дори двеста години, едни все още функциониращи, други опразнени и изоставени. Дали имаше и трети вид — изоставени, без да бъдат опразнени? Майлс напрегна слух да долови успокоителното жужене на хладилни системи през ангелската врява и шума на сърдечния прибой в ушите си. Ето това би било първокласен кошмар — да открие, че безбройните чекмеджета наоколо крият не замръзнала надежда, а топла, гниеща смърт.

Глупаво би било да побегне.

Ангелите все така се сипеха. Майлс категорично отказа да посвети функциониращия остатък от умствения си капацитет на преброяването им, било дори чрез статистически валидния метод с умножение на вертикалата по хоризонталата след приблизителна преценка на количеството ангели в редица и колона. Подобна груба калкулация беше направил още с пристигането си тук, на Кибу-дайни, преди колко… само преди пет дни? „Струват ми се повече.“ Ако тукашните криотрупове бяха складирани при средна гъстота от сто на десет метра, това правеше десет хиляди трупа за всеки километър коридор. Сто километра коридори за всеки милион замразени мъртъвци. Следователно някъде в този град бяха скатани между сто и петдесет и двеста километра криокоридори.

„Тотално се изгубих.“

Ръцете му бяха ожулени и пулсираха, панталоните му бяха скъсани на коленете и влажни. От кръв? Защото бе имало тръби и стеснения, нали така? Километри дълги сякаш, проклети да са. Както и сервизни тунели с мъждиво таванско осветление и без стелажи с вековна смъртност. Уморените му крака се преплетоха и той замръзна… така де, спря… отново, колкото да възстанови равновесието си. Какво ли не би дал да си върне бастуна, но го беше изгубил в мелето преди… колко ли часа бяха минали оттогава? Можеше да го използва като слепците на Старата Земя или дори на Бараяр през периода на Изолацията, да потропва с него пред краката си и да успокои побеснялото си въображение, което не спираше да рисува зейнали в пода дупки.

Пишман похитителите не го бяха ступали особено при неуспешния опит за отвличане — разчитали бяха, че хипоспреят със сънотворно ще усмири жертвата. Уви, медикаментът се оказа от групата на седатива, към който Майлс беше алергичен, а може и да беше съвсем същото лекарство, ако се съдеше по силната реакция и симптомите. Вместо да го успи и отпусне, хипоспреят го превърна в крещящ и мятащ се луд. Това означаваше, че похитителите му не са го проучили в детайли, което бе донякъде успокоително.