Лоис Бюджолд - Криожега

Или изобщо не го бяха проучили. „Вие, копеленца недни, вече оглавявате лайняния списък на лорд имперски ревизор Майлс Воркосиган, това е сигурно.“ Но под какво име? „Само от пет дни съм на тази прокълната планета, а някакви пълни анонимници се опитват да ми видят сметката.“ И това дори не беше своеобразен рекорд. Как му се искаше да знае кои са. Как му се искаше да си е у дома, в рамките на Бараярската империя, където страховитата титла на имперския ревизор означаваше нещо за хората. „Как ми се иска тези смотани ангели да млъкнат най-после.“

— Летящи ангелчета — измърмори експериментално, — водете ме с песенчицата си там, където ще намеря покой.

Ангелите не пожелаха да се сберат в кълбо от призрачна светлина, която да го поведе към изхода от подземния лабиринт. Дотук със смътната надежда, че подсъзнанието му е следило посоките, докато останалата част от мозъка му е била в отпуск, и сега ще произведе някакво чудно вдъхновение в драматична форма. Така че, напред. Стъпка по стъпка, нали така зрелите хора решават проблемите си. А той определено е зрял човек.

Възможно ли беше да се е движил в кръг?

Ръката му напипа черната празнина на тесен страничен коридор, който осигуряваше достъп до поддържащите системи на криокамерите. Майлс го подмина и продължи напред. След малко стигна до още един. Вече се беше подлъгал да проучи няколко такива и това отчасти беше причината да се прости окончателно с чувството си за ориентация. Ще върви право напред, а ако стигне до задънена улица, пардон — коридор, ще завива само надясно, това беше новото му правило.

След миг пръстите му напипаха нещо различно от фасадата на криокамерите и той наби спирачки. Плъзна пръсти, без да се обръща, защото беше открил, че обръщането разкатава фамилията и на малкото чувство за ориентация, което му беше останало. Врата! Ура! Стига да не беше поредният сервизен килер. И стига да не беше заключена като другите досега.

„Отключена е!“ Майлс изсъска през зъби и дръпна. Пантите изскърцаха на ръждиво. Вратата тежеше сякаш цял тон, но се отваряше, проклетницата! Той прекрачи предпазливо — с един крак — прага и опипа пода от другата страна. Беше си под, твърд, а не дупка — стига сетивата да не го лъжеха отново. Нямаше с какво да подпре вратата; надяваше се, че ще успее да я намери, ако това се окаже поредният задънен край. Смъкна се на четири крака и пролази през прага, като опипваше пода пред себе си.

Не беше килер. А стълбище, аварийно стълбище! Изглежда, се беше озовал на стълбищна площадка. Вдясно от него стълбите водеха нагоре, студени и грапави под охлузената му ръка. Вляво се спускаха надолу. Накъде да тръгне? Със сигурност пътят нагоре трябваше да е по-къс. Мисълта, че ще слиза вечно надолу, очевидно беше плод на самозаблуда. Много силна самозаблуда. Лабиринтът не би могъл да се спуска до магмения слой на планетата все пак. Топлината там би разтопила мъртъвците.

Имаше парапет, при това сравнително стабилен, но Майлс въпреки всичко пое нагоре пълзешком, като опипваше всяко стъпало, преди да му довери тежестта си. Смяна на посоката и нов мъчителен преход на четири крака по стълбите. Още един завой при друга площадка — Майлс пробва вратата, откри, че и тя е отключена, но не влезе. Освен в най-краен случай, тоест ако му свършеха стъпалата, за нищо на света не би се върнал сред безкрайните стелажи с мъртъвци. Опита се да брои площадките, но след няколко завоя забрави докъде е стигнал. Улови се, че скимти под нос в такт с ангелското писукане, и стисна решително зъби. Мили Боже, онова там, над главата му, наистина ли беше сивкава светлина? Истинска светлина или поредният мираж?

Разбра, че светлината е истинска, когато различи бледите сенки на ръцете си и призрачното бяло на ръкавите си. Явно все пак не беше станал безтелесен в мрака. Хм.

Вратата на следващата площадка си имаше истински прозорец — мръсно квадратно стъкло, широко колкото двете му педи. Изкриви врат, взря се през прозореца и веднага примижа. Сивкавата светлина беше ярка като огън и привикналите му към мрака очи се насълзиха. „О, богове и малки рибки, нека не е заключена…“

Натисна и ахна облекчено, когато вратата помръдна. Не скърцаше толкова силно като вратата долу. „Може да е покрив. Внимавай.“ Смъкна се отново на четири крака и изпълзя — най-сетне — на чист въздух.

Не беше покрив; беше широка алея на нивото на земята. Подпрял се с ръка на стената зад себе си, Майлс се изправи и вдигна сълзящите си очи към сива пелена от плътни облаци, влажна мъгла и сумрака на напредващ залез. Всичките толкова сияйни, че му идеше да заподскача от радост.