Лоис Бюджолд: Криожега

Малкият мъж допи водата, върна шишето на Джин и явно реши да се възползва от поканата.

— Ще ми налееш ли още?

Джин изтича до крана и напълни бутилката, като използва случая да изплакне съдинката на кокошките и да им налее прясна вода. Гостът му изпи на екс още половин литър, после спря да си почине и очите му сякаш сами се затвориха.

Джин се опита да прецени колко е стар малкият мъж. Лицето му беше бледо, вертикални бръчки насичаха челото му, други, по-малки, се разперваха като ветрила край очите, а страните и брадичката му тъмнееха от еднодневна четина. Но всичко това можеше да е заради престоя му долу, преживяване, способно да разтърси и най-смелия човек. Тъмната му коса беше хубаво подстригана и със сребърни нишки тук-там — улавяха светлината. Тялото му изглеждаше по-скоро маломерно, отколкото деформирано, с достатъчно мускулна маса, но главата му определено беше възголяма — впечатление, което се подсилваше от късия врат. Джин реши да обуздае любопитството си и да подходи отдалеко, за да не обиди госта.

— Как се казвате, господине?

Мъжът отвори очи. Бяха чисто сиви и сигурно биха изглеждали бистри, ако не бяха толкова кървясали. Изобщо, видът му беше твърде съмнителен и ако мъжът беше по-едър, Джин сигурно щеше да се притесни.

— Майлс. Майлс Во… е, останалото е доста дълго и трудно за произнасяне тук, където хората не са свикнали с тези фамилии. Викай ми Майлс. А ти как се казваш, хла… младежо?

— Джин Сато — каза Джин.

— Тук ли живееш? На покрива?

Джин сви рамене.

— През повечето време. Никой не се качва тук да ме тормози. Асансьорите вътре не работят. Вече съм почти на дванайсет — добави той, после реши, че е бил достатъчно любезен, и подкара по същество: — А вие на колко сте?

— Почти на трийсет и осем.

— О. — Разочароващо стар и най-вероятно скучен по тази причина. Е, не беше стар колкото Яни все пак, но пък възрастта на Яни трудно можеше да се прецени. — Имате странен акцент. Оттук ли сте?

— Ни най-малко. От Бараяр съм.

Джин сбърчи чело.

— Къде е това? Някакъв град ли е? — Не беше териториална префектура, защото Джин знаеше имената и на дванайсетте. — Никога не съм го чувал.

— Не е град. Планета е. И по-точно — трипланетна империя.

— Инопланетянин? — Джин се ококори. — Никога не съм срещал инопланетянин! — Тазвечерната боклучарско-иманярска обиколка явно се бе оказала доста по-плодотворна от обикновено. Макар че, ако човекът беше турист, сигурно щеше да си тръгне веднага щом успее да се обади в хотела или на приятелите си, а това беше обезсърчаваща мисъл. — Крадци ли ви нападнаха? — Крадците нападаха наркомани, пияници и туристи, така беше чувал Джин. Явно те минаваха за лесна плячка.

— Нещо такова. — Майлс го изгледа с присвити очи. — Да си гледал някакви новини през последните ден-два?

Джин поклати глава отрицателно.

— Само Сузе секретарката има работещо комтабло тук.

— Тук?

— На това място. Било е криокомплекс, но са го опразнили и изоставили много отдавна, още преди да се родя. После разни хора се нанесли тук, защото нямало къде другаде да идат. Може да се каже, че всички ние се крием. Е, в кварталите наоколо хората знаят, че тук живеят някакви нелегални, но Сузе-сан казва, че ако внимаваме много и не ги безпокоим, те също няма да ни закачат.

— Онази, хм, особа, с която беше по-рано? Яни? Той кой е? Твой роднина?

Джин поклати енергично глава.

— Не, просто дойде един ден, като повечето от нас. Той е съживен — обясни многозначително.

— Искаш да кажеш, че е криосъживен, така ли?

— Да. Ама това не го радва особено. Договорът му с неговата корпорация бил само за сто години — сигурно е платил доста, преди да го замразят. Но забравил да спомене, че не иска да го размразяват, преди да е открито лечение срещу старостта. И понеже това го нямало в договора му, от корпорацията го върнали. Сега сигурно съжаляват, защото им е ядосан и вече не гласува за тях. Явно е очаквал различно бъдеще, не като това. Много е стар, объркан е и не може да си намери работа, с която да изкара достатъчно пари, за да го замразят отново. Непрекъснато се оплаква.

— Аха… разбирам. Май. — Малкият мъж стисна очи, после ги отвори и потърка челото си, все едно го боли главата. — Боже, кога най-после ще ми се проясни мозъкът?!

— Може да си полегнете на моя дюшек, ако искате — предложи свенливо Джин. — Ако не ви е добре.

— Представа нямаш колко си прав, младежо. Не ми е добре. — Майлс надигна отново шишето и допи водата. — Колкото повече изпия, толкова по-бързо ще разкарам отровата от кръвообращението си. Къде пускаш вода? — попита той, после, когато Джин примигна неразбиращо, добави: — Клозет, тоалетна, баня, писоар? Има ли в сградата?