Лоис Бюджолд - Криожега

— А! Има, но е доста далеч. Когато се задържам повечко тук горе, използвам улука в ъгъла и отмивам с кофа вода. Обаче не казвам на жените. Ще мрънкат, макар че пилетата ползват целия покрив за тоалетна, а това на никого не прави впечатление. А и тревата под улука е по-зелена от другаде.

— Аха — каза Майлс. — Поздравления. Без да искаш, си преоткрил клозетните шахти, мой гущерски оръженосецо. Съвсем на място в един замък.

Джин нямаше представа защо гостът нарича топлообменната инсталация „замък“, нито за какви шахти говори, но половината неща, които казваше малкият мъж, и без това нямаха смисъл, така че реши да не пита за подробности.

— Докато си почивате, ще ида да донеса храна — предложи Джин.

— След като си почина, стомахът ми може да се е успокоил достатъчно, за да се възползвам от поканата ти.

Джин се усмихна и скочи.

— Искате ли още вода?

— Няма да откажа.

Когато се върна, Джин завари малкия мъж да се настанява на дюшека до стената на топлообменната кула. Късметлийка му помагаше. Той я почеса разсеяно зад ушите, после и по гръбчето, което се изви на дъга под пръстите му. Котката го удостои с одобрителен поглед и започна да преде. Майлс се отпусна с доволна въздишка, взе пълното шише от Джин и го остави на пода до главата си.

— Божке. Колко хубаво. — Късметлийка скочи на гърдите му и се зае да души четината под брадичката му. Мъжът изкриви търпеливо очи към нея.

В този момент на Джин му хрумна нов повод за притеснение.

— Щом ви се вие свят от високото, улукът може да се окаже проблем. — С ужас си представи как гостът му се премята с главата надолу през ниския парапет, докато се облекчава в мрака. Гостът му от друга планета. — Вижте, кокошките не летят добре, нищо че имат крила, а пиленцата изобщо не могат. Изгубих две от децата на госпожа Шарка, когато станаха достатъчно големи да скачат на парапета, но не толкова, че да смекчат удара с пърхане, ако паднат. Затова, докато им заякнат крилцата, им връзвах дълъг канап за едното краче, за да не се отдалечават прекалено. Така че бих могъл да… ами… да ви вържа за глезена или нещо такова?

Майлс го зяпаше отдолу с леко килната глава и за миг Джин ужасно се притесни, че е обидил госта си. Но след малко Майлс каза с гъгнив глас:

— Знаеш ли… предвид обстоятелствата… идеята ти може да се окаже добра, младежо.

Джин се ухили облекчено и изрови едно въже от тайните си запаси. Стегна здраво единия край за металното перило до вратата на кулата, провери дали въжето стига до улука в ъгъла, после се върна да върже другия около глезена на госта си. Малкият мъж вече беше заспал, гушнал шишето с едната си ръка и сивата котка с другата. Джин уви въжето два пъти и направи здрав възел. После се качи отново на стола и намали светлината на лампата почти докрай, като се стараеше да не мисли за майка си.

„Да спиш в кош и да сънуваш грош.“

„Ако някога намеря грош, ще си го прибера в касичката. Как изглеждат грошовете?“

„Не знам. Дребни монети. Това е просто глупаво стихче за лека нощ. Заспивай, Джин!“

Преди от тези думи му ставаше топло, сега му ставаше студено. Той мразеше да му е студено.

Доволен от взетите предпазни мерки, които гарантираха, че интересният му гостенин няма да се претрепе, Джин се прехвърли през парапета и заслиза по стоманените скоби. Ако побързаше, все още можеше да стигне до задния вход на кафене „Аяко“, преди да са изхвърлили остатъците от чиниите на клиентите.

Когато гвардеец Роик се събуди за втори път — или за трети, може би, — плътната опиумна пелена в главата му се беше разнесла до тънка пулсираща мъглица. Опипа китката си за комуникатора и както можеше да се очаква, не го откри. Обърна се с пъшкане върху мухлясалия дюшек, сложен директно на пода в това… помещение, отвори очи и за пръв път видя затвора си на дневна светлина.

Мебели нямаше. „Прилича на стара хотелска стая“, реши той, съдейки по площта, петната, контактите, ръждясалата противопожарна пръскачка на тавана и евтината лампа над единствената врата. Дюшекът лежеше в стенна ниша, където преди навярно бе имало гардероб, срещу малка баня с откачена врата. Около единия му глезен беше стегната верига, другият й край беше прикрепен с болт към стената. Беше достатъчно дълга, та Роик да може да ползва банята, както подсказваха смътните му спомени от изминалата нощ, но не и за да стигне до входната врата.

Завлече се до банята, използва тоалетната и си наля вода в евтината пластмасова чашка, която явно беше оставена с тази именно цел. Изпи още няколко чаши с надеждата да разкара по-бързо мътилката от главата си. Над петносаната вана имаше дълъг тесен прозорец. Роик спря погледа си върху еднообразния склон навън, гъсто обрасъл с високи, заострени при върха иглолистни дървета, тъмни и с преплетени клони. Почука по стъклото — тъпият звук го определяше като нечупливо поне за онези, които нямаха мощна бормашина или плазмена дъга на разположение.