Лоис Бюджолд - Криожега

— Този кой е? — попита остро Ворлинкин.

— Доктор Дърона. Познат на негова милост от Ескобар и делегат на конференцията — отговори Роик.

Рейвън се наведе услужливо напред в обсега на предавателя и се усмихна мило. Ворлинкин го гледаше намръщено.

— Негова милост би искал той да е… — „в безопасност“ изглеждаше една идея прибързано, — да е с мен — обясни Роик.

Ворлинкин каза хладно:

— Между другото, ако бяхте малко по-открити, щяхте значително да улесните нашата работа, така че да сме ви от полза.

Намекът за горчивина в тона на консула успокои Роик повече, отколкото Ворлинкин би могъл да си представи, защото подсказваше, че двамата с лейтенанта наистина са си имали работа с негова милост след отвличането, работа, за която консулът предпочиташе да не споменава по необезопасения канал.

— Да, сър — каза с разбиране Роик и прекъсна връзката.

— И сега какво? — попита Рейвън. — Ще си седим тук и ще чакаме сирените?

— Надявам се да няма сирени — каза Роик. — Най-добре ще направят, ако се спуснат и подсигурят заложниците без много шум.

След дълга пауза Рейвън каза:

— Освободителите не даваха признаци, че смятат да ни убият. А само да ни приобщят към каузата си.

— Паниката е лош съветник.

Рейвън въздъхна.

— Защо не покажеш малко оптимизъм за разнообразие? А?

Седяха пред индикаторните светлинки като пред лагерен огън и чакаха в мрака.

Майлс дръпна портичката от ковано желязо на консулството, установи, че е заключена, и впери уморен поглед над нея. Хубава предна градинка и спретната къща в дъното, засенчена от помпозните си съседи, но иначе в много добро състояние. Бивше слугинско общежитие може би? Кибу-дайни нямаше стратегическо значение и следователно нямаше причина Империята да харчи много пари тук — системата беше един вид задънена улица по отношение на скоковите проходи, намираше се от другата страна на Ескобар и беше далеч извън бараярската сфера на влияние. Консулството съществуваше най-вече за да улеснява редките бараярски и комарски търговски начинания по пътя им през лабиринта на местните законови разпоредби, да помага на всеки гражданин на Империята, закъсал на местна почва, да насочва и дискретно да проучва още по-редките кибуанци, решили да посетят някой от световете на Бараярската империя. Появата на Майлс сигурно беше най-вълнуващото събитие тук за последните години. „Да, и ще става все по-вълнуващо.“

Предутринният студ беше влажен и всепроникващ, краката му се бяха схванали, а гърбът го болеше. Той въздъхна и се прехвърли тромаво през портичката, взе бастуна, мина по късата алея и натисна звънеца.

Осветлението на верандата и в коридора се включи. През стъкленото прозорче надникна нечие лице и вратата се открехна. Млад мъж, когото Майлс не познаваше, каза с кибуански акцент:

— Сър, ще трябва да се върнете в работно време. Отваряме чак след два…

Майлс пъхна бастуна си в пролуката, натисна да я разшири, мушна глава и нахлу през прага.

— Сър…

Единствено появата на консул Ворлинкин спаси служителя от пряко попадение на ревизорски бяс. Консулът се приближи с бързи стъпки от дъното на коридора и каза:

— Какво има, Юичи?… О, боже! Лорд Воркосиган!

Демонстрирайки светкавична съобразителност и силен инстинкт за самосъхранение, Юичи побърза да се оттегли.

Ворлинкин, висок и слаб, беше облечен по домашному с панталони, риза и меки чехли, очите му бяха кървясали, а в ръката си стискаше голяма чаша с гореща напитка, чиято пара изпълваше коридора с мекия аромат на зелен чай. Миризмата до такава степен превзе вниманието на Майлс, че той едва не пропусна момента за отрепетираната си първа реплика въпреки изобилието от часове през нощта, в които да я репетира.

— Ворлинкин, какво си направил с моя куриер, мътните те взели ?

Гърбът на консула се изпъна като по команда, което разкри наличието на военна служба в някой от ранните етапи на кариерата му. Частично облекчение — само частично обаче — светна в сините му очи.

— Мога да отговоря на този въпрос! Милорд.

— Значи Джин е стигнал дотук?

— Тъй вярно, сър!

Значи проблемът бе възникнал на връщане. Лошо… Майлс беше изчакал до полунощ, едва удържайки тревогата си, после убеди Айко да го замести в грижата за животинките и взе нещата в свои ръце… или крака. Часовете, докато стигне незабелязано дотук, с нищо не подобриха настроението му. Нито те, нито дъждът.

Веждите на консула се смъкнаха умърлушено, когато видът на Майлс най-после стигна до съзнанието му — вид, който нямаше нищо общо с грижливо култивираната надменност в сиво, която помнеше от кратката им среща преди седмица. Макар че смачканите и лекьосани дрехи, двудневната четина, миризмата на пот и странните обувки едва ли бяха единствената причина консулът да запристъпва нервно от крак на крак. Но, демонстрирайки наблюдателност, задължителна за член на дипломатическия корпус, той забеляза погледите, които Майлс хвърляше на чашата в ръката му, и добави: