Лоис Бюджолд - Криожега

— Роик, дори да я изкараме някак навън, в езерото няма вода.

— Друго имам предвид. Просто ми помогни, става ли?

Лодката беше пет метра дълга и наполовина толкова широка, голямата й открита кабинка беше защитена с опънато покривало от дебел найлон, привързано към скоби в корпуса. Роик се пребори геройски с връзките, отметна покривалото и се покатери в лодката. Рейвън го последва, воден от любопитство.

Роик се придвижи опипом до контролното табло в предната част и вдигна капака на… да!… малка видплоча. Така, ако комвръзката беше със самостоятелно захранване, както би трябвало, проклета да е… Роик напипа копчето за включване, натисна го и светлинки в зелено и жълто прогониха мрака.

— Хей! — възкликна Рейвън, явно впечатлен, което вдъхна кураж на Роик, защото повечето дъронци го плашеха до смърт. — Знаеше ли, че това ще е тук?

— Надявах се. Щом са давали под наем гребни лодки на туристите, все трябва да са имали нещо, с което да им се притекат на помощ при нужда. Комвръзките са стандартно оборудване за лодки с този размер, вървят в комплект с ехолот, вградена навигационна система и прочие.

Лесно откри спешната честота. За броени минути успя да си пробие път през бюрократичната система на полицията в Нортбридж. Опитът му на уличен патрул го беше научил какво да каже, за да го прехвърлят бързо и възходящо по йерархичната стълбица, а навигационната система на лодката им осигури точните координати. Роик докладва сбито на стреснатия, но и изключително доволен полицейски детектив, който ръководеше разследването на случая с похитените делегати — случай, който явно се беше изкачил до челото на новините, ако можеше да се съди по тона на нортбриджкия детектив. Уви, за лорд Воркосиган не се знаело нищо на този етап — информация, която хвърли Роик в тих ужас. Той прекъсна връзката и се облегна назад.

— И сега какво? — попита Рейвън.

— Сега ще чакаме.

— Да ни спасят? Ние не трябва ли да направим нещо? За другите?

— По-добре да си налягаме парцалите. Няма смисъл да вдигаме врява, преди похитителите да са открили липсата ни. Нека оставим кибуанците да си свършат работата. Да се надяваме, че ще пристигнат навреме. — Негова милост неведнъж беше казвал, че на местните власти по принцип не бива да се разчита прекомерно, макар самият той невинаги да се съобразяваше с тази си препоръка.

Като говорим за местните… Роик отново се наведе напред и потърси номера на бараярското консулство в Нортбридж. За жалост, в обществената мрежа фигурираше само официалният номер, но не и обезопасената спешна връзка, кодирана в личния комуникатор на Роик, от който похитителите най-вероятно се бяха отървали още в града, водени от напълно основателния страх, че комуникаторът може да бъде проследен от разстояние. Все пак Роик набра номера. Учтив глас на запис го прикани да се обади отново в работно време или да остави съобщение. Популярен бараярски военен марш звучеше тихо като фон и сърцето на Роик се сви от пристъп на носталгия. Беше преполовил сбития си доклад за ситуацията, когато — за огромно негово облекчение — го прекъсна глас на жив човек.

Роик позна лейтенант Йоханес, младия шофьор, който — заедно с консул Ворлинкин, защото негова милост все пак беше негова милост — ги беше взел от космодрума преди седмица и ги беше закарал до хотела, където се провеждаше конференцията. Военно аташе, неофициален представител на ИмпСи, а също готвач, градинар и ординарец на консула. Изобщо човек, който пораждаше у Роик смътно чувство за другарство по участ.

— Гвардеец Роик! — Гласът на Йоханес звучеше отсечено и тревожно. — Добре ли си? Къде си?

Роик подхвана доклада си отначало и преди да е завършил, изопнатото лице на консул Ворлинкин се присъедини към образа на лейтенанта над видплочата.

— Ако координирате действията си с нортбриджката полиция, вероятно оттук насетне ще сте в крак със събитията едновременно с нас — завърши Роик.

Ворлинкин кимна и каза:

— Лорд-ревизор Воркосиган не е с теб… нали?

— Не сме го виждали тук. Нещо при вас?

Пауза, която се проточи подозрително.

— Не сме съвсем сигурни.

Това пък какво означаваше, по дяволите?

— Когато те освободят, яви се по най-бързия начин в консулството — продължи Ворлинкин. — Да пратя ли Йоханес в полицията?

Роик се почеса по главата.

— Щом негова милост не е тук, няма смисъл да вдигаме излишен шум. Ще се върна с другите.

— Ами аз? — попита Рейвън, неясно дали с негодувание, или развеселено.