Лоис Бюджолд - Криожега

— Наркокръг, как мислиш? — каза Мичико. — Контрабанда на опиум?

— Нищо чудно… може да е какво ли не, за бога. Поздравления, Мичико. Няма да се учудя, ако получиш повишение заради това. — Като стрелкаше с подозрителен поглед плика, Дан чак сега се сети да извади тънки гумени ръкавици. Сложи си ги и взе бележката — половин лист тънка хартия с принтиран текст.

Прочете на глас:

— „Надяваме се, че знаете какво правите. Моля да се свържете с нас лично при първа възможност.“ — Вдигна листа към светлината. — Няма адрес, нито дата, нито име, нито подпис. Нищо. Мнооого подозрително.

Мичико се наведе да погледне Джин в очите.

— Къде срещна тези лоши хора, дете?

— Не са лоши хора. Просто… хора. Приятели на един приятел.

— Ти къде носеше всички тези пари?

— Не знаех, че са пари!

Мичико вдигна вежди и се обърна към партньора си.

— Дали казва истината?

— Най-вероятно — каза Дан. — Иначе сигурно щеше да духне с парите.

— Има логика.

— Нямаше! Дори да знаех!

— Вече нищо не те заплашва, Джин — каза мило жената. — Сега си в безопасност.

— Никой не ме е заплашвал и преди! — Колкото до „безопасността“, Джин никога не се беше чувствал в по-голяма опасност. А ако продължаваше да дрънка, Сузе, и Айко, и Тенбъри, и всички, с които се беше сприятелил, също щяха да се озоват в опасност. И Късметлийка, и мишчиците, и кокошчиците му, и големият красив Жиро… Стиснал до болка устни, Джин впери предизвикателен поглед в полицаите.

— Обади се на социалните да приберат момчето — каза Мичико. — А веществените доказателства май ще е най-добре да пратим в отдела за борба с порока.

— М-да — каза Дан и прибра безценния плик на Джин, пачката банкноти и бележката в прозрачна найлонова торбичка.

— Животинките ми… — прошепна Джин. Майлс-сан го беше натоварил с такава проста задача, а той всичко беше прецакал. Всичко прецака. Стискаше очи, но сълзите въпреки това потекоха по бузите му.

С последно изстъргване и сред облаче прах болтът най-сетне изскочи от бетона.

— Слава богу — въздъхна Роик.

Преди да си сложи главата в торбата, Роик изчака да се смрачи и стъпките, които ехтяха от време на време по външната галерия, да утихнат. Ключалката на балконската врата не го спря за дълго — не точно бравата всъщност, а паянтовата каса, която се сцепи под натиска. Всичко това не мина без шум, но никой не се развика, нито дотича да види какво става. Приклекнал, така че главата му да е под нивото на прозорците, и бос, за да не тропа по дъските — макар че за дрънчащата верига около глезена си не можеше да направи нищо, — Роик откри, че балконът опасва правоъгълната сграда от три страни, а в двата му края има стълби надолу. На този етаж имаше още десетина стаи като неговата. Трети етаж нямаше.

Надолу по склона и вдясно се виждаше друга сграда. От прозорците й се лееше жълтеникава светлина. Зад нея, изглежда, имаше паркинг, но дърветата и очевидната липса на охранително осветление му пречеха да различи детайлите — както на него, така и на всеки леколет, минал над комплекса, като последното навярно обясняваше въпросната липса. В момента обаче тъмнината работеше в негова полза. Промъкна се към края на балкона. Трета сграда, нещо като навес, клечеше ниска и тъмна в края на разчистената площ. Единствено горски пожар можеше да отвори такова празно пространство сред гъстия боров лес, реши Роик.

Едва не му спря сърцето, когато нечий глас изсъска току над главата му:

— Роик! Тук, горе!

Той изви глава и видя бледото петно на нечие лице да надзърта през ръба на покрива. Дълга черна плитка висеше пред едното рамо и сама по себе си носеше просветление и облекчение.

— Доктор Дърона? Рейвън? Значи и теб са хванали!

— Шшт! По-тихо. Бяхме в един подемен ван, но ти беше в безсъзнание. Качвай се, преди някой да е излязъл. — Две тънки ръце се протегнаха надолу. Явно Рейвън лежеше по корем на покрива. — И внимавай с ръцете ми…

Що-годе безшумно — ако не броим пъшкането — Роик се изкатери на плоския покрив. Като влачеха крака, за да не се чуе тропане в стаите отдолу, двамата се оттеглиха в несигурното прикритие на един от отводите на климатичната инсталация.

Рейвън Дърона спокойно би могъл да мине за кибуанец — тънък евразиец в лице и тяло, със силно интелектуално излъчване, гърбав нос и дълга до кръста права черна коса. Е, поне докато не си отвореше устата и не опровергаеше първото впечатление с чуждоземния си акцент. Представител на медицинската корпорация „Дърона Груп“ от Ескобар, Рейвън беше единственият друг делегат на криоконференцията, когото Роик познаваше, доста добре при това, но негова милост, незнайно защо, им беше дал знак да стоят далеч един от друг. Рейвън бе реагирал подобаващо — помръдна вежда и кимна едва доловимо, в знак че е разбрал какво иска милорд ревизорът, и оттам насетне заобикаляше отдалече негова милост и Роик. Така около негова милост се образуваше свободно пространство, в което да хвърля на спокойствие мрежите си, осъзна по-късно Роик.