Лоис Бюджолд - Криожега

— Да, винаги е сложно.

— Ще ми покажете ли какво да очаквам? Ако реша да остана при вас, тоест?

Бухналите вежди се покатериха нагоре.

— Когато аз съм на пулта, място за притеснения няма, уверявам те. Ела да ти покажа и ще се убедиш сам.

Заведе го в работилницата — нещо средно между конструкторски отдел и медицинска лаборатория. На един тезгях лежаха разглобени части от замразители.

— Част от камерите използвам като източник на резервни части за другите — обясни Тенбъри.

Майлс окуражаваше техно-вещерските брътвежи на уредника с помощта на кажи-речи същите звуци и кимания, които беше приложил и спрямо Яни, но с по-голям успех. След като реши, че количеството информация за принципа на действие и конструктивните особености на криокамерите наближава горната граница на поносимостта му, попита:

— Няма ли опасност да ви свършат резервните части?

— Не и в обозримо бъдеще. Първоначалният капацитет на това място е бил за двайсет хиляди клиенти. За двайсет години запълнихме едва десет процента от тази бройка. Вярно, че в началото натоварването беше несравнимо по-слабо. Но техническата обезпеченост е гарантирана поне за още няколко десетилетия. Докато аз съм тук, проблеми няма да има.

— А после? Кой има грижата за съживяванията?

— Засега нямаме нужда от специалист по съживявания. А и те са доста по-коварни.

„Аз ли не знам.“

— А подготовката за замразяване кой я извършва?

— Имаме си медтехничка за тази цел. Рано или късно ще се запознаете. Много е добра, а си има и помощничка — Айко. Май и аз трябва да си взема няколко младоци, които да обуча.

Това не изненада Майлс. Спешната криоподготовка беше обичайна медицинска процедура и дори той знаеше кое как се прави, поне на теория — обучението беше част от програмата за спешна помощ при полеви условия. При липса на спешност подготовката несъмнено беше по-прецизна и спестяваше на клиента криоамнезията и част от страничните ефекти при съживяването. По-малката травма в началото водеше до по-малка травма в края на това пътуване, но да се гмурнеш по своя воля в мрака — хладнокръвно, така да се каже, — докато още дишаш…

— Страшничко е, честно казано — отбеляза той, без да си криви душата.

— За повечето хора това е последна надежда, а не първи избор. Пък и всички рано или късно стигаме до това. Никой не иска да пукяса от сърдечен удар някоя нощ и да не се събуди повече, а трупът му да гние на топло. Излишното отлагане не води до нищо добро. — Тенбъри изкриви устни. — Макар че някои от корпорациите се опитват да разширят пазарния си дял, като насърчават хората да лягат във фризера рано. Не знам дали ще им излязат сметките.

— Търсенето е по-скоро нееластично, прав сте — съгласи се Майлс. Ставаше все по-интересно и по-интересно. — Повече клиенти сега означава по-малко клиенти в бъдеще. Краткосрочна стратегия за дългосрочна услуга.

— Да, освен за онези, които ще си пропуснат шанса.

Беше ред на Майлс да килне замислено глава.

— Предполагам, че още не са достигнали стопроцентово покритие на пазара обаче. Религиозните например как реагират?

— Е, да, все още има немалко отказващи.

— Отказващи?

— Не си тукашен, а? Личи си по акцента ти, но мислех, че си от повечко време на Кибу. Така де, щом си се озовал тук.

— Беше нещо като злополука. Но се радвам, че попаднах на вас.

Отказващите, както и съживените, бяха поредният факт от местната действителност, който туристическите обиколки бяха пропуснали да споменат, но Майлс се досети за какво иде реч дори без сбитото обяснение, което Тенбъри му даде любезно. Според уредника малцината, които по религиозни причини избирали погребението пред замразяването, били явление, което отмирало по естествен път. Майлс се сети за маргиналните утопични комуни, които практикуваха строго безбрачие и в резултат на това изчезваха само след няколко поколения — или по-точно заради липсата на поколения, — и кимна в знак на съгласие.

След това Тенбъри го преведе през врата в дъното, която водеше към друг коридор — осветен, слава богу, макар че дори на светло общият ефект беше неприятен, нещо средно между космическа станция и морга. Там уредникът му отвори едно празно криочекмедже, все едно беше любезен продавач-консултант, който показва коли втора ръка.

— Изглежда… малко — каза Майлс.

— На височина — да — съгласи се Тенбъри. — Но когато те приберат вътре, вече си минал етапа, в който може да се надигнеш внезапно и да си удариш главата. Често се питам дали хората запазват някакви спомени от престоя си в камерите, но съживените, с които съм говорил, казват, че не помнят нищо. — Затвори чекмеджето и го потупа като стар приятел.