Лоис Бюджолд - Криожега

Наби спирачки, когато в дъното на коридора се отвори поредната врата. Блясъкът на обикновено стайно осветление го заслепи за миг и създаде нещо като ореол около рошавата глава на мъжа, който за щастие не се обърна. Вратата се затвори и мракът отново погълна Майлс. След малко очите му се нагодиха и неравномерните зелени светлинки разпръснаха донякъде тъмнината — поне дотолкова, че да различава мъртвешкия цвят на ръкавите си.

Очаквал бе да открие помпена станция или електрически трансформатори. Вместо това беше открил най-голямата тайна на това място — работещи криокамери. С което част от загадките намериха отговора си.

Сузе и компания управляваха тайна криокорпорация. Не… криокооператив по-скоро. И освен ако Майлс не грешеше драматично в предположенията си, дейността им беше нелицензирана, нерегламентирана и безотчетна. Нелегална във всяко едно отношение.

Кибу-дайни… цяла планета, обсебена от идеята за отложената смърт, до такава степен, че дори бездомниците намираха начин да си откраднат малко надежда.

Което си беше значително постижение на фона на кашоните, в които живееха и умираха другопланетните бездомници. Майлс се изсмя наум. „А си мислех, че аз съм спец по безумни рискове…“ Как, по дяволите, бяха успели Сузе и помагачите й да си присвоят цял криокомплекс след като дейността му е била официално преустановена, а клиентите — преместени в ярко осветените пирамиди на елегантния нов Криополис западно от града? Ето тази история Майлс умираше да чуе.

„Лош подбор на изразни средства, милорд ревизор.“

Не всички криочекмеждета в коридора бяха активни — всъщност в зелено светеха по-малко от една трета. Със сигурност имаше и други коридори. Предостатъчно място за нови клиенти. А — понеже така работеше мозъкът му — колко лесно би било да убиеш човек с помощта на криочекмедже! „Тука има, тука нема“ в кибуански вариант — едно живо тяло, скрито сред стотици мъртви. Жертвата би се задушила до смърт в уплътнената черна кутия много преди тъканите да замръзнат и никой не би се сетил къде да я търси. А и да я намерят, вече ще е късно.

„Нищо ново, що се отнася до мен.“

Интересно колко много не му помогна тази мисъл.

Пристъпи към вратата в дъното, вдигна ръка към хладната метална повърхност и постоя така. После сви пръсти и почука.

Изскърцване на стол. Вратата се открехна и обраслото лице надникна през пролуката.

— Да?

— Тенбъри-сан?

— Само Тенбъри. Какво искаш?

— Да ви задам няколко въпроса, ако може.

Тъмните очи под провисналите вежди се присвиха.

— Със Сузе говори ли?

— Джин ме заведе при нея тази сутрин, да.

Тенбъри нацупи устни сред гъсталака на брадата си.

— О. Добре тогава.

Вратата се отвори широко.

Майлс не си направи труда да поправи погрешното заключение, че разговорът му със Сузе е бил равносилен на пропуск за това тайно общество, а побърза да прекрачи прага.

Стаята беше отчасти офис, отчасти контролна зала за поддържащата система на криокамерите и отчасти жилищно помещение, поне ако се съдеше по дюшека с омачкани чаршафи до едната стена и купчините лични вещи. Отворена врата водеше към съседно помещение, нещо като работилница — Майлс зърна работни тезгяси и рафтове с инструменти в сенките. Имаше само един стол, което наведе Майлс на мисълта, че в сравнение със Сузе Тенбъри е истински отшелник, но уредникът покани любезно госта си да седне на стола, а самият той се облегна на едно контролно табло. Майлс би предпочел обратното — така вратът му не би се схванал от гледане нагоре, а и късите му крака не биха се клатили глуповато на педя от пода. Но домакинът беше проявил любезност, а Майлс държеше да запазят колкото се може по-дълго този тон, така че се намърда на стола, вдигна глава да погледне уредника и дори се усмихна.

Тенбъри килна глава настрани и повтори почти дословно въпроса на готвачката:

— Изглеждаш ми твърде млад за нас. Да не си болен?

Майлс, от своя страна, повтори отговора си отпреди, с надеждата той да сработи отново:

— Страдам от нелечими пристъпи.

Тенбъри примижа съчувствено, но каза:

— Виж, най-добре е да пробваш пак с докторите. Ако нашите не могат да ти помогнат, тогава иди на друга планета.

— Ходих. Обраха ме до шушка. — Майлс обърна празните си джобове за илюстрация.

— Затова ли си тук? По липса на друг избор?

— В известен смисъл. — Крайният буквализъм беше кажи-речи единственият начин да скриеш нещо при разпит с фаст-пента и Майлс откри, че несъзнателно е прибягнал до този метод като компромисен вариант между необходимостта да научи повече и странната си неохота да излъже в очите този човек. — Сложно е.