Лоис Бюджолд - Криожега

— Благодаря. Засега ще пийна само малко чай… — Майлс си наля и отпи. Беше преварен, евтин, горчив, но също ободряващ, а и идеален предлог да се помотае още малко в кухнята. — Вие отдавна ли сте тук?

— Дойдох с баба си. Скоро ще се свърши.

Докато Майлс се чудеше как да изстиска от жената някакъв морфо-синтактичен анализ на казаното, от другата страна на плота се чу познат капризен глас:

— Тая супа още ли не е готова?

Висок прегърбен старец се наведе да погледне през шубера. Внушителни бели мустаци висяха покрай сърдитата му уста и мърдаха при всяка дума. Точно като мустачките на насекомо. Аха.

— Още половин час — извика жената. — Седни и чакай.

— Мисля, че го познавам — довери й шепнешком Майлс. — Казва се Яни, нали?

— Да, същият.

Яни се дотътри при самовара за чаша чай и изгледа намръщено Майлс.

Майлс му отвърна с жизнерадостна усмивка.

— Добро утро, Яни.

— Изтрезнял си, виждам. Браво. Върви си у дома. — Яни стисна с две ръце чашата, навярно за да изравни треперенето им до средноаритметични стойности, и се повлече към една от масите. Майлс го последва неустрашимо и седна срещу него.

— Още ли си тук? — попита Яни.

— Още си чакам реда. Така да се каже.

— Това важи за всички ни.

— Джин каза, че си съживен. Наистина ли си легнал във фризера преди цял век? — Тоест в края на бараярската Изолация, на прага на приливна вълна от нова история, която Яни беше проспал. — И ако е така, къде са тълпите репортери и хроникьори?

Яни се изсмя горчиво.

— Забрави. На местните хора им е втръснало от интервюта със съживени. Надявах се да взема някоя пара от списанията, но такива като мен с лопата да ги ринеш. Никой не ни иска тук. Всичко е много скъпо. Градът е пренаселен. Отдавна трябваше да разширят обитаемите територии. Тераформирането отдавна трябваше да е преполовило пътя до полюсите, за бога! Политиката е тотално сгрешена, а хората са станали ужасно невъзпитани…

Майлс кимаше и хъмкаше съгласно. Едно от уменията, които беше овладял до съвършенство още в най-млада възраст, беше именно това — как да умилостивиш един старец, като изслушваш търпеливо и съпричастно оплакванията му. На Яни му трябваше съвсем малко, за да се впусне в аргументирано разжалване на днешния Кибу, свят, където за себеподобните му нямаше място. Някои от доводите му бяха така отрепетирани, че се изливаха на цели параграфи, сякаш ги е повтарял многократно и пред всеки, който би отделил време да го изслуша. А склонните да го изслушат явно не се редяха на опашка, тук поне — малцината столуващи заобикаляха отдалече масата на Яни, — и затова сълзящите му очи разбираемо светнаха, когато стана ясно, че новият му слушател не дава видими признаци на смъртно отегчение, нито проявява готовност да отхапе собствения си крак, за да се измъкне. Изглежда, предполагаемият наркомански статут на Майлс беше временно забравен.

Бръщолевенето на Яни подсети Майлс за собствения му дядо. Генерал граф Пьотър Воркосиган — освободителят на Бараяр, създателят и унищожителят на императори и първопричината за голяма част от същата онази история, която Яни беше проспал — късно се беше сдобил с наследник, който на свой ред беше повторил грешката му, така че дядото и внука ги деляха по-скоро три, а не две поколения. Въпреки това и по своя си особен начин двамата се обичаха. Как би потръгнал животът на седемнайсетгодишния по онова време Майлс, ако вместо да бъде погребан в земята, дядо му беше замразен? Как щеше да му се отрази мисълта за предстоящото завръщате на граф Пьотър — като обещание или като заплаха?

Приживе старият генерал беше като могъщо дърво. Вярно, дървото ти дава убежище в буря, но не само това. Какво щеше да стане с Бараяр, ако гигантската фигура не беше паднала, отваряйки път на слънцето към младите фиданки в ниското? И дали промяната на Бараяр не би била по-бърза и радикална, ако бяха премахнали из корен всичко старо вместо търпеливо да чакат естествената смяна на поколенията?

За пръв път му хрумна мисълта, че нито алчната надпревара за гласове, нито дори липсата на медицински напредък в борбата със старостта са основната причина криокорпорациите да замразяват повече клиенти, отколкото съживяват.

Междувременно Яни се беше впуснал в дълга и безкрайно отегчителна тирада за това как го била измамила неговата криокорпорация. Майлс го слушаше с половин ухо, но дори така успя да схване какво предизвиква недоволството на събеседника му — че онези бандити от корпорацията не са го върнали в новия свят млад, богат и известен. Яни, изглежда, беше пътешественик във времето, разбрал по трудния начин, че крайната точка на пътуването му харесва дори по-малко от началната; оставаше сляп за факта, че самият той е единственият общ знаменател между двете стойности, и сега негодуваше, че не може да се върне обратно. Колко ли като него бродеха из улиците на Кибу? Майлс използва празните им чаши като извинение, грабна ги и хукна към самовара.