Лоис Бюджолд - Криожега

Нещо привлече като магнит погледа на Майлс-сан.

— А! Обувки! — Тръгна с куцукане към купчината. Джин тръгна след него и услужливо разрови струпаните обувки. Краката на гостенина бяха малко по-малки от неговите, а той беше идвал тук да си търси нови преди няма и месец, когато пръстите му пробиха старите като филизи напролет. Имаше много официални дамски обувки — натрупали се бяха, защото дори дамите тук рядко посягаха към тях, но накрая Майлс все пак откри гуменки, които да му стават. Бяха момичешки, с цветенца, но малкият мъж изобщо не обърна внимание, обу ги и стегна лепенките.

— Така е по-добре. Вече мога да ходя като човек. — Обърна се и плъзна поглед по струпаните в склада боклуци. — Ха. Бастуни!

Отиде при подпряната в ъгъла колекция и разрови експонатите. Инвалидните проходилки отхвърли веднага, други отпаднаха, защото бяха прекалено дълги. Останалите подложи на странен тест — размахваше ги като сабя и удряше с тях по стената. Джин се чудеше дали Майлс-сан си търси бастун за опора, или за оръжие, но за всеки случай, ако се окажеше първото, поведе госта си към покрива по вътрешния маршрут — нагоре по аварийното стълбище и през вратата на топлообменната кула, — за да избегнат катеренето по външната метална стълба.

Майлс-сан седна на стола и смръщи съсредоточено вежди. После се наведе и започна да пише, като от време на време спираше да помисли. Джин се зае да почисти клетките, преброи пилетата, в случай че някое отново е намерило пътя до парапета, накрая дори седна да почеше умилкващата се в краката му Късметлийка и чак тогава Майлс-сан остави химикалката, сгъна листа, пъхна го в плика и се огледа примижал.

— Да ти се намира чист остър нож? Или карфица? Игла?

— Ще потърся. — Накрая откри малък скалпел от непълния медицински комплект, който беше намерил преди време, и му го даде. Майлс-сан огледа колебливо скалпел а, после сви рамене и за ужас на Джин бодна палеца си с острия връх. Изстиска капка кръв, наведе се и притисна палец към капачето на плика, там, където линиите се срещаха. После огради отпечатъка с кръг и се подписа.

— Уха! — не се сдържа Джин. — Защо го направихте това?

— Заради ДНК-то. Пръстовият отпечатък с кръв е толкова сигурен знак, колкото и кинжалът с печат на дядо ми. По-сигурен дори. По негово време не са правели ДНК сканиране. Така де, аташето едва ли ще хукне да обръща света заради всяко писъмце, което са му донесли на ръка.

После се зае да обясни подробно на Джин накъде да върви, след като стигне до източната част на града, и го накара да повтори сложните указания. Резултатът, изглежда, не оправда очакванията му, защото той въздъхна, наведе се отново и написа на плика името и адреса на получателя.

— Надявам се да стигнеш там по един или друг начин. Не давай писмото на никой друг освен на лейтенант Йоханес или на консул Ворлинкин. Ще запомниш, нали? Важно е.

Джин обеща да внимава, взе касичката си и извади достатъчно монети за билет в двете посоки. В касичката не остана много.

— Това ли са всичките ти пари? — попита Майлс-сан и Джин кимна. — Е, ако се справиш със задачата, ще ти възстановя похарченото.

Джин не знаеше доколко вероятно е това, но все пак кимна. На свой ред инструктира Майлс-сан какво да прави, ако възникне аварийна ситуация с някое от животните, докато него го няма, инструкции, които, изглежда, смутиха галактическия гост, ако се съдеше по честото му примигване. Той обаче повтори указанията безпогрешно. Джин пъхна писмото в пазвата си, хвърли последен поглед през рамо и се спусна по металната стълба.

В подземната железница му беше притеснено, страх го беше, че хората го зяпат, но за щастие никой не го стисна за ръката да го води в полицията. Едва не се изгуби в голямата централна станция, защото източните маршрути не му бяха познати — не сваляше очи от стенните карти и се опитваше да не издава страха си. Услужливите хора можеха да бъдат също толкова опасни, колкото и подозрителните. Накрая все пак откри линията, която му трябваше, а по-късно и спирката, на която да слезе.

Повървя доста — цели шест пресечки, без много завои, за щастие — и стигна до търсения адрес. Кварталът не приличаше на онзи, в който беше израснал — със спретнати жилищни кооперации. Не, този беше пълен със стряскащо хубави къщи, всяка със собствена градина. Някои си имаха лъскави медни табелки до портите, на които пишеше, че са планетарни посолства — сградата на ескобарското посолство беше най-голямата и внушителната, истинско имение. Консулството на Бараяр, също с табелка, не изглеждаше толкова страховито — малка къща, разположена близо до улицата, така че на Джин не му остана време да се уплаши, докато вървеше по късата алея през градината. Нямаше униформена охрана, а портата беше толкова ниска, че Джин лесно би могъл да я прескочи, ако не зееше гостоприемно отворена. Преглътна шумно и натисна звънеца на вратата.