Лоис Бюджолд - Криожега

— Значи е най-добре да тръгнеш по следите им, нали така?

„А какво е твоето място в картинката?“ Истинска загадка, това поне беше сигурно.

— Всъщност сега, когато конференцията приключи, мога да разполагам свободно с времето си. Но още ден почивка след вчерашното изпитание не бих отказал, стига Джин да няма нищо против. Ще ми се обаче да пратя писмо на един приятел. Джин, ако ти дам указания, ще можеш ли да занесеш писмото в града и да го предадеш лично?

Джин наостри уши.

— Ами да! Тоест… може би. В коя част на града?

— Източната.

— Ами… да, бих могъл.

Майлс забеляза лекия нюанс на съмнение в гласа му, но реши да не му обръща внимание.

— А къде се намираме в момента, между другото?

— В южната част — каза Джин.

— Иди сам — каза Сузе на Майлс. — Ще ти дам пари за влака. Само не се връщай.

— И когато от полицията ме попитат къде съм бил, какво да им кажа?

Лицето й се изопна сурово.

— Кажи им, че си се загубил.

— Бих могъл… ако сметна, че си заслужава усилието.

Този път сумтенето прозвуча свирепо.

— Ако имахме пари за подкупи, щяхме ли да сме тук ?

— Грешно ме разбрахте, мадам. Информацията е моята разменна монета. Между другото, вие сте вторият човек на Кибу-дайни, който ми предлага подкуп. Това да не е местен обичай?

Устата й се разкриви, сякаш не знаеше кои от многото напиращи думи да изрече.

— Кой беше първият? — попита накрая.

— „Бялата хризантема“.

— Впечатляващо.

— И аз останах впечатлен, макар и не по начина, който очакваха те. Малките подаръци са, за да продадеш някому нещо. Големите подаръци са, за да скриеш нещо. Истината е, че успяха да разбудят сериозно любопитството ми.

— И ти прие ли големия подарък, Воркосиган-сан?

Не си направи труда да поправи обръщението на почтителното Воркосиган-сама или поне на Воркосиган-доно — остарялата форма на „сан“. Поне беше произнесла правилно името му.

— При игра с високи залози едно презрително „не“ би било не само късогледо, но и потенциално опасно. Мисля, че ден-два почивка при вас ще се отразят добре на здравето ми.

— И откъде да знам, че това писмо до приятеля ти няма да причини неприятности на нас ?

— Няма, ако аз кажа. С по-висок ранг съм от него.

Тя изкриви устни.

— Добре се големееш, между другото.

А Сузе несъмнено беше виждала достатъчно големеещи се представители на висшия мениджмънт, преди да се преквалифицира в шеф на група аутсайдери. Майлс се зачуди дали шефовете й са подозирали колко отблизо ги наблюдават.

Джин очевидно губеше търпение и скърцаше все по-заплашително със стола.

— Мога да отнеса писмото, Сузе! Нямам нищо против, наистина!

Майлс протегна ръка с отворена длан към старицата, хем подканящо, хем умолително.

— Помисли си. Писмото няма да застраши допълнително тайната ви — продължи Майлс, като пропусна „освен ако не смяташ да ме убиеш и така да запушиш пробива“. Нямаше смисъл да й дава идеи. — А и ще спечелиш моята благодарност.

— И колко струва тя?

„На Бараяр — доста.“ Но сега не бяха на Бараяр, както Роик беше изтъквал нееднократно през последните дни.

— Ще измисля нещо.

Веждите й излъчваха дълбок скептицизъм. Но вместо да спори с Майлс, тя се сопна на Джин:

— Яни не ти ли каза да го зарежеш? Виж какви проблеми ни се струпаха заради твойта добрина, Джин! — Майлс не беше сигурен дали това се брои за „да“, или за „не“. След кратка пауза Сузе въздъхна дълбоко и продължи: — Заведи Воркосиган-сан в складовете долу и му намери нещо за писане. После тръгвай.

Джин скочи нетърпеливо от стола. Майлс благодари на старицата и побърза да излезе от покоите й, преди да си е променила решението.

Джин пристъпваше нетърпеливо от крак на крак, докато Майлс-сан, както беше решил да го нарича, защото от другото име му се връзваше езикът, ровеше в няколкото полупразни кутии с хартия на един рафт в склада. Хартията беше от онази, която старите дами използваха за официални благодарствени писма, с цветенца и в комплект с пликове, макар че Джин зърна и един лист с кученца, които му се сториха много симпатични. Вдигнал високо вежди, малкият мъж направи своя избор, после се зае да пробва химикалки от друга кутия със стари канцеларски материали. Откри две, които пишеха, прибра ги в джоба си и се огледа.

— Това място прилича на вехтошарски магазин. Или на таванското помещение в замъка Воркосиган…

— Когато намерим нещо, което не ни трябва, го носим тук, за да го ползват другите — обясни Джин. — Или когато… ами… — „Или когато някой се озове долу при Тенбъри“, но това май не беше редно да го казва. Дори не беше сигурен, че е редно да го знае .