Лоис Бюджолд - Криожега

Другият тип — лейтенант Йоханес, Трев-сан или какъвто там беше — изхвърча през арката в дъното на коридора, като размахваше плика.

— Истински е. Сега какво, сър?

— Продължаваме да издирваме гвардееца му… лорд Воркосиган, изглежда, смята, че Роик е бил отвлечен. Колкото до местните власти — и с това продължаваме постарому. Изобщо, предлагам да следваме дословно инструкциите в писмото. Все пак изпрати холограма на писмото до галактическия отдел на комарската ИмпСи, кодирана и с най-висок приоритет.

Лейтенантът го погледна обнадеждено.

— Може пък те да пратят някаква заповед. Друга заповед, тоест. Някоя по-смислена.

— И да пратят, ще минат няколко дни. А и нали се сещаш към кого трябва да се обърнат за отмяна на настоящата? — Двамата се спогледаха притеснено. — Така че ще трябва да се оправяме сами.

Джин се окашля срамежливо.

— Майлс-сан каза, че трябвало да му върна отговор.

— Да — кимна консулът. — Изчакай тук. — Посочи един стол с тънки крака. Столовете бяха два, имаше и малко бюро с копринени цветя във ваза и огледало на стената. Двамата мъже тръгнаха към стълбището в дъното на коридора.

Джин седна. Единствено категорично-лаконичният тон на последната реплика му вдъхна кураж да не се чупи веднага — сега, когато имаше тази възможност. Колкото и подозрително да се отнасяха към него, явно приемаха много сериозно писмото на Майлс-сан, което си беше повод за облекчение.

Остана дълго сам. По едно време стана и надникна в стаите. Едната беше нещо като салон, много тежкарска; другата беше обзаведена по-спартански и приличаше на кабинет. Домашни любимци не се виждаха никъде — дори птичка в клетка нямаше, или котка, да речем. Изкушаваше се да надникне и в другите стаи с надежда да открие някое животинче, но се отказа, и толкова по-добре, защото след минутка в коридора се появи някакъв човек, който го погледна изненадано и каза:

— Какво търсиш тук?

Най-после някой, който да говори с нормален кибуански акцент. Джин поклати енергично глава.

— Лейтенант Йоханес има грижата за, ъъъ, за онова. За мен.

Лекотата, с която се позова на лейтенанта, изглежда, успокои подозрителността на новодошлия.

— О — промърмори той, влезе в кабинета и седна пред комтаблото. Джин не посмя повече да стане от мястото си.

Мина още доста време, преди Ворлинкин най-после да се появи. Носеше запечатан пощенски плик, обикновен, без заврънкулки, и доста по-дебел от онзи, който беше донесъл Джин.

— Ще можеш ли да предадеш това на лорд Воркосиган — лично?

Джин стана.

— Щом открих вас…

— Така е, прав си. — С видима неохота консулът му даде плика. Джин го пъхна в пазвата си и хукна да се спасява.

„Да пукна, ако разбрах нещо.“ Хвърли последен поглед към консулството, докато излизаше през портичката от ковано желязо. Все пак се радваше, че Майлс-сан има приятели тук. Странни, вярно, но приятели.

Щом Джин се прехвърли през парапета, Майлс се върна по обратния път до кафетерията в мазето, като внимаваше да не сбърка на някой завой. Явно беше рано за обяд, защото в кафетерията нямаше много хора и появата му привлече минимално като бройка внимание. Майлс съобрази, че благодарение на омърляните си дрехи се слива с местния пейзаж в несравнимо по-голяма степен, отколкото ако беше с изцяло сивите си ревизорски одежди, толкова строги, че да внушават впечатлението за Адски Важна Персона независимо в коя точка на възлената връзка се намира и какви са местните модни тенденции. За нуждите му понастоящем Адски Неориентиран Загубеняк беше далеч по-добрият избор на впечатление.

Дълъг плот с метални шкафове отгоре разделяше столовата от кухненската част. Майлс го заобиколи, привлечен от гледката на голям електрически самовар и мисълта за топъл чай. До самовара имаше разнородна колекция от пластмасови чаши, всяка с ръчно положен надпис „Измий ме!“ Нямаше представа дали чашите са лични, или за общо ползване, което, от друга страна, му предоставяше идеален претекст да подхване разговор с жената — не Айко, а нейна заместничка, изглежда, — която разбъркваше десетлитрова тенджера със супа.

— Мога ли да използвам една от тези? — обърна се към нея.

Жената вдигна рамене.

— Ми да. Ама като свършиш, я измий. — Чукна с черпака по ръба на тенджерата и го остави настрани. — Нов си тъдява, а?

— Съвсем нов.

— Правилата са лесни. Готвиш каквото искаш, почистваш след себе си, връщаш използваната посуда на мястото й и когато можеш, оставяш пари за храна. На вратата на хладилника има разписание кой кога е дежурен да чисти. Не забравяй да се запишеш.