Лоис Бюджолд - Криожега

— За момента вие също сте вън от опасност. Намираме се в стар криокомплекс с прекратена дейност южно от града, между другото. Далеч от очите, далеч от ума.

— Съмнявам се — измърмори Лейбер, но превъзбудата му утихна.

— Как ви се струва следното? — подхвана го Майлс. — Аз ще ви кажа каквото знам, а вие ще ми кажете онова, което не знам.

— И защо да го правя?

— Ще стигнем и до това. Нека започнем с друго, а именно, че аз наистина бях делегат на криоконференцията. Бараярски представител.

— Не сте лекар. Нито учен. — Лейбер смръщи вежди. — Бъдещ клиент?

„Не и ако зависи от мен.“

— Не, аз съм имперски ревизор. Високопоставен правителствен следовател. Сред задачите ми тук е и тази да проуча социалните и законови проблеми, пред които е изправена вашата планета в резултат на дълбокото си обвързване с криониката. Информацията, която събера на Кибу-дайни, неминуемо ще бъде използвана в модернизирането на безспорно архаичните бараярски закони с цел да избегнем по възможност грешките, допуснати от вас. — Е, подобна задача не му беше поставяна изрично, но Грегор рано или късно щеше да се сети и за нея. Майлс изтръпваше при мисълта за следващата порция боричкащи се подкомисии в Съвета на графовете и министрите по подобие на онази, разразила се след последното му изпълнение, свързано с галактическите репродуктивни и клонингови технологии. Тогава извиването на ръце беше продължило няколко години. От една страна, поне щеше да се прибира вкъщи вечер; от друга, работата, както обикновено, щеше да го последва и там… „М-да, наказанието за добре свършена работа.“ — Уви, скоро стана ясно, че криоконференцията е посветена основно на проблеми от технологичен характер, а не от социален или законов.

Рейвън кимна в потвърждение.

Майлс продължи:

— Останалото бяха маркетингови напъни на криокорпорациите. Затова реших да проведа собствено проучване.

— На проблемите? Е, моите явно са привлекли вниманието ви.

— Да. И се оказаха доста интересни при това.

Лейбер се намръщи, сякаш намираше казаното от Майлс за обидно.

— Дотук открих, че кибуанската система за делегиране на гласовете на замразените, създадена при първоначалната презумпция, че хората ще бъдат съживявани по-скоро и в по-големи количества, се е оказала един крайно интересен демографски капан. Също, че определена марка консервационен разтвор, използвана при замразяването на клиентите отпреди едно поколение, се е оказала с недостатъчен срок на годност и че сега „Нов Египет“, а вероятно и всички останали криокорпорации, седят върху финансова бомба със закъснител във вид на трупове, които не подлежат на съживяване, и че рано или късно някой ще трябва да плати сметката. И че от „Нов Египет“ правят и невъзможното този някой да не са те.

Лейбер застина.

— Как…

Без съмнение следващият му въпрос щеше да касае източниците, от които Майлс е почерпил тази информация, но Майлс предпочиташе да не налива масло в мисловните му процеси.

— Знам, че именно вие сте открили това, доктор Лейбер, че сте се обърнали за помощ към групата за политически натиск на Лиза Сато, че демонстрацията, на която е трябвало да го оповестите публично, се е изродила в сблъсък и че в резултат на това трима от нейните активисти са били замразени, а двама — убити. „Нов Египет“ ли ви възложи да ги вкарате в този капан?

— Не! — извика с негодувание Лейбер. А после се спихна като спукан балон. — Не знаех, че…

— Предадохте ги за пари?

— Не! Подкупът дойде по-късно, за да изглежда, че е било така.

Майлс дори не беше насочил вниманието си към търсене на доказателства за подкуп. „О, да, предайте се в ръчичките ми, докторе. Ще ви олекне.“

— А какво стана? От ваша гледна точка?

Стиснал ръце, Лейбер толкова дълго гледа в краката си, че Майлс започна да се блазни от мисълта за фаст-пента, със или без съгласието на обекта, но накрая докторът все пак проговори:

— Всичко започна преди две години или там някъде. Поставиха ми задачата да разбера на какво се дължи необичайно високият процент неуспешни съживявания от онзи период. Бързо установих причината и уведомих шефа си за дефектния криоразтвор, а той уведоми своите шефове. Мислех, че ще направят нещо по въпроса, но седмиците си минаваха и нищо не се случваше.

— Кои бяха тези шефове? Кои са били уведомени за проблема?

— Четиримата разбойници ли? Ами, прекият ми началник в отдела за изследователска и развойна дейност Роджър Напак. Ран Чои, главният технически директор, Аниш Акабане, той е финансов директор, и Широ Ким, президентът на „Нов Египет“. Затегнаха докрай кранчето и нищо от информацията не излезе на бял свят. Обещаха ми, че щели да разрешат проблема. Досетих се, че не този проблем имат предвид, когато Акабане представи схемата си за вторична търговия с клиентските контракти. Единствената им грижа беше да се отърват от финансовите пасиви на компанията! Когато се оплаках на Родж, той ми каза да си държа езика зад зъбите, иначе съм щял да се озова на улицата, аз пък му казах, че ако ме уволнят, няма да имам причина да си държа езика зад зъбите, при което той млъкна, а после обеща да направи нещо по въпроса. Само че тяхната идея за решаване на проблема очевидно не съвпадаше с моята. За Лиза Сато и нейната дейност знаех от новините. Смятах, че тя е сред малцината, които не се дърлят за пари. Че се води от морални съображения и прочие.