Сюзан Колинс - Сойка-присмехулка

В болницата намирам майка ми — единственият човек, на когото мога да се доверя да се погрижи за тях. Поради състоянието им минава минута, докато ги разпознае и после по лицето й се изписва ужас. Знам, че той не се дължи на гледката на обезобразени тела, защото те бяха нещо, с което се сблъскваше всеки ден в Окръг 12, а от мисълта, че подобни неща стават и в Окръг 13.

В болницата посрещнаха майка ми на драго сърце, но гледат на нея повече като на медицинска сестра, отколкото на лекар, въпреки че цял живот е лекувала хората. И въпреки това, никой не се намесва, когато тя въвежда тримата в една стая за прегледи, за да прецени колко сериозни са нараняванията им. Настанявам се на една пейка в коридора пред входа на болницата и чакам да чуя присъдата й. Тя ще успее да разчете по телата им болката, която са им причинили.

Гейл сяда до мен и слага ръка на рамото ми.

— Тя ще ги излекува. — Кимвам и се чудя дали си спомня за собственото си жестоко бичуване в Окръг 12.

Плутарх и Фулвия се настаняват на пейката срещу нас, но не коментират състоянието на подготвителния ми екип. Ако не са знаели за малтретирането, тогава как възприемат този ход от страна на президента Коин? Решавам да ги измъкна от неловкото положение.

— Предполагам, че това е предупреждение за всички нас.

— Какво? Не. Какво искаш да кажеш? — пита Фулвия.

— Малтретирането на подготвителния ми екип е предупреждение — казвам й аз. — Не само към мен. Но и към вас. За това, кой всъщност контролира нещата и какво ще се случи, ако не й се подчиняваме. Ако сте се заблуждавали, че имате някаква власт, на ваше място бих се отказала от подобни илюзии още сега. Очевидно, да произхождаш от Капитола, не е нещо, което може да ти осигури защита тук. Може би по-скоро е обратното.

— Не може да правиш сравнение между Плутарх, който разработи стратегията на въстанието, и тези трима гримьори — казва Фулвия ледено.

Свивам рамене:

— Щом казваш, Фулвия. Но какво би станало, ако си спечелиш омразата на Коин? Подготвителният ми екип беше отвлечен. Те могат поне да се надяват един ден да се върнат в Капитола. Гейл и аз можем да живеем в гората. Но вие? Къде ще избягате вие двамата?

— Може би сме малко по-необходими за военните действия, отколкото мислиш — отговаря Плутарх и не изглежда загрижен.

— Разбира се, че сте. Ние, трибутите, също бяхме необходими за Игрите. Докато си свършим работата — казвам аз. — И после ни изхвърляхте с много лека ръка, нали така, Плутарх?

Това слага край на разговора. Чакаме мълчаливо, докато майка ми излиза при нас.

— Ще се оправят — съобщава тя. — Няма трайни физически травми.

— Добре. Прекрасно — казва Плутарх. — Кога могат да почнат работа?

— Сигурно утре — отговаря тя. — Ще трябва да очаквате известна емоционална нестабилност, след онова, което са преживели. Бяха особено зле подготвени, попадайки тук след живота си в Капитола.

— Това се отнася за всички нас — казва Плутарх.

Било защото подготвителният екип е изнемощял, или защото аз съм твърде изнервена, Плутарх ме освобождава от задълженията ми на Сойка-присмехулка за остатъка от деня. Двамата с Гейл слизаме за обяд, където ни сервират яхния от боб и лук, дебела филия хляб и чаша вода. След историята на Вения хлябът засяда на гърлото ми, затова плъзвам остатъка от него върху подноса на Гейл. Докато се храним, никой от двама ни не говори много, но когато купичките ни се изпразват, Гейл издърпва нагоре ръкава си, за да погледне разписанието си.

— Сега имам тренировки.

Издърпвам и моя ръкав и поставям ръката си до неговата.

— И аз. — Спомням си, че сега тренировките означават лов.

Нетърпението ми да избягам в гората, макар и само за два часа, надделява над настоящите ми тревоги. Едно потапяне сред зеленината и слънчевата светлина със сигурност ще ми помогне да си подредя мислите. Щом се отдалечаваме от главните коридори, двамата с Гейл хукваме като освободени от час ученици към оръжейния склад и когато пристигаме, вече съм задъхана и замаяна. Напомняне, че не съм се възстановила напълно. Пазачите ни дават старите ни оръжия, както и ножове и чувал от зебло, който трябва да мине за торба за дивеч. Изтърпявам да закрепят проследяващото устройство на глезена ми и си давам вид, че слушам, докато ми обясняват как да си служа с ръчната радиостанция. Запомням единствено, че радиостанцията има часовник и трябва да се върнем в Тринайсети до определения час — в противен случай ще ни отнемат разрешението да ходим на лов. Това е единственото правило, което ще се постарая да спазвам.