Сюзан Колинс - Сойка-присмехулка

— Къде казахте, че е тя? — пита Фулвия.

— Ще намерите Главната канцелария на Седмо ниво — казва пазачът и разперва ръце, за да ни вкара обратно в асансьора.

Иззад вратата с номер 3908 се чува звук. Нещо като леко скимтене. Такъв звук издава уплашено куче, за да не го ударят, само че този е прекалено познат и човешки. С Гейл се споглеждаме само за миг, но това е достатъчно дълго време за двама души, които действат в синхрон като нас. Пускам скицника на Цина и той пада със силен трясък в краката на пазача. Секунда след като пазачът се навежда да го вдигне, Гейл също се навежда и го удря с глава.

— О, извинявай — казва Гейл с лек смях, хваща пазача за ръце, сякаш да запази равновесие и леко го отдалечава от мен.

Това е моят шанс. Стрелвам се покрай замаяния пазач, бутам вратата, обозначена с 3908, и ги намирам. Полуголи, насинени и приковани с вериги към стената.

Моят подготвителен екип.

Вонята на немити тела, застояла урина и инфекция прониква през облака от дезинфектант. Разпознавам трите фигури единствено по зашеметяващите им модни решения: златните татуировки по лицето на Вения. Накъдрената на масури оранжева коса на Флавий. Бледозелената кожа на Октавия, която сега виси отпуснато, сякаш тялото й е бавно спадащ балон.

Когато ме виждат, Флавий и Октавия се присвиват и се отдръпват назад към облицованите с плочки стени, сякаш очакват да ги нападна, макар че никога не съм била лоша с тях. Най-голямото ми оскърбление към тях са били не особено любезните ми мисли, които пазех за себе си, така че защо се присвиват от ужас?

Пазачът ми нарежда да изляза, но следват звуци като от сборичкване и разбирам, че Гейл е успял да го задържи по някакъв начин. За да получа отговор, се приближавам към Вения, която винаги е била най-силната. Прикляквам и улавям леденостудените й ръце, които стисват моите като менгемета.

— Какво се е случило, Вения? Какво правите тук?

— Доведоха ни. От Капитола — казва тя дрезгаво.

Плутарх влиза зад мен.

— Какво става тук?

— Кой ви доведе? — настоявам аз.

— Някакви хора — казва тя неопределено. — В нощта, когато избяга.

— Помислихме си, че ще ти подейства успокоително да си пак с обичайния си подготвителен екип — казва Плутарх зад гърба ми. — Цина помоли за това.

— И за това ли е помолил Цина? — озъбвам му се. Защото ако има нещо, в което съм сигурна, то е, че Цина никога не би одобрил измъчването на тези трима души, с които успяваше да се справи внимателно и търпеливо. — Защо ги третират като престъпници?

— Наистина не знам. — В гласа му има нещо, което ме кара да му повярвам, а бледността върху лицето на Фулвия го потвърждава. Плутарх се обръща към пазача, който току-що се е появил на вратата, с Гейл точно зад него. — Казаха ми само, че ги държат затворени. Защо им е наложено наказание?

— За кражба на храна. Наложи се да ги обуздаем след кавга за парче хляб — казва пазачът.

Вения вдига вежди, сякаш още се опитва да проумее станалото.

— Никой не ни казваше нищо. Бяхме толкова гладни. Тя взе само едно парче.

Октавия започва да хълца, заглушавайки звука в опърпаната си туника. Сещам се как първия път, когато оцелях на арената, Октавия тайно ми пъхна едно хлебче под масата, защото й беше непоносимо да ме гледа гладна. Сега тя трепери и отивам при нея:

— Октавия? — Докосвам я и тя потръпва. — Октавия? Всичко ще бъде наред. Ще ви измъкна оттук.

— Това изглежда твърде крайна мярка — казва Плутарх.

— И това е, защото са взели парче хляб? — пита Гейл.

— И преди този случай имаше многократни нарушения. Предупредихме ги. Но продължиха да вземат хляб. — Пазачът прави пауза за миг, сякаш озадачен от неспособността ни да разберем. — Не може да се взема хляб.

Не мога да накарам Октавия да си свали ръцете от лицето, но тя го повдига леко. Оковите на китките й се изместват няколко сантиметра надолу и отдолу се разкриват кървящи възпалени рани.

— Ще ви заведа при майка ми. — Обръщам се към пазача. — Свали им оковите.

Пазачът поклаща глава:

— Нямам право.

— Свали ги! Веднага! — крещя аз.

Той губи самообладание. Не е свикнал обикновените граждани да му говорят по този начин.

— Нямам заповед за освобождаване. А ти нямаш право…

— Направи го на моя отговорност — казва Плутарх. — И без друго дойдохме да ги вземем. Иска ги отдел Специална отбрана. Изцяло на моя отговорност.

Пазачът излиза да се обади на някого. Връща се с връзка ключове. Членовете на подготвителния ми екип са били принудени толкова дълго да седят свити, че дори след като оковите са свалени, им е трудно да ходят. Налага се Гейл, Плутарх и аз да им помагаме. Флавий се спъва в металната решетка върху кръглата дупка на пода и стомахът ми се присвива, когато се замислям защо една стая ще има нужда от отводнителен канал. Какви ли петна от човешки страдания са били отмити с маркуч от тези бели плочки…