Дейвид Зиндел - Падналите богове

— Никога не съм виждал такова нещо — каза Хануман. Кокалчетата на ръцете му бяха побелели, толкова силно стискаше фигурката. Би трябвало да се усмихне и да се поклони на Данло, но видът на бога поразяваше нещо дълбоко в него и лицето му излъчваше омраза и ярост, сякаш Данло бе пуснал в дланта му горещ въглен.

— Надявах се, че ще подхожда… на другите фигури от шаха ти.

— Можем ли да приемем това като знак, че се завръщаш в Пътя?

Данло преглътна, за да облекчи пресъхналото си гърло, и отвърна:

— Не, съжалявам. Това е просто подарък.

— Е, много е красив.

— Надявах се… че ще ти хареса.

— Всъщност е повече от красив. Това е вдъхновена творба. Данло видя, че в очите на Хануман се връща старото безумие. Мускулите на корема му мигновено се стегнаха, сякаш очакваше удар.

— И малко прилича на баща ти — каза Хануман.

— На моя… баща?

— На Малъри Рингес. На Рингес, чието вдъхновение всички ние трябва да следваме.

На три метра от него Данло се взираше в бога и го виждаше от нов ъгъл. Гледаше дългия нос, хлътналите очи, чувствената уста, отворена едновременно и за жестокост, и за състрадание. И внезапно видя онова, което беше видял Хануман: фигурата напомняше за Малъри Рингес като млад мъж преди да го скулптират като алалой. Без да разбира какво прави, Данло бе издялал образа на баща си.

— Аз… не знаех — отвърна той. После погледна пръстите си, зачервени и покрити с пришки. Странно, но през всички тези дни на работа ръцете му може би бяха разпознали онова, което умът му не беше успял.

— Ти си бил вдъхновен — каза Хануман. — Но вдъхновението ти е измамно.

— Но, Хану…

— Като човек — прекъсна го Хануман, — Малъри Рингес е бил най-страстният от всички хора. Когато е обичал, е обичал. Когато е плакал, сълзите му биха попарили очите на по-низшите същества. Всички ние го знаем. Но Рингес е далеч над такава емоция. Той е оставил цялото страдание зад себе си. Не можеш ли да го видиш, Данло? Ти си ни дал човека, не бога.

— Не, не, Хану, ти не…

— Не аз, ти не разбираш — отново го прекъсна Хануман. — И никога не си го разбирал.

Двамата вече си викаха в опит да се чуят над вятъра, който връхлиташе катедралата като океан. Вятърът ревеше, разтърсваше и шибаше прозорците. Витражите като че ли всеки момент можеха да се разбият в рамките си и да се посипят вътре. Но Данло съвсем далечно съзнаваше тази опасност. Всичките му сетива бяха съсредоточени върху Хануман. Тъй като думите му се губеха сред бурята, той спря да вика. Гласът му се превърна в шепот. Хануман нямаше да е в състояние да го чува, но можеше да чете по устните му и щеше да разбере какво казва.

— Ако боговете наистина притежават способностите, за които говориш, помогни на Тамара.

— Аз бог ли съм, Данло? — Хануман прошепна този въпрос така, че никой друг освен Данло да не може да прочете думите му.

— Но тя страда — опитва се да си спомни себе си и не може.

— Зная.

— Помогни ми — каза Данло. — Моля те.

Страните на Хануман внезапно пламнаха, сякаш Данло го бе зашлевил по лицето.

— Преди трийсет дни аз те помолих за помощта ти — отвърна той. — Но ти не поиска да ми помогнеш.

— Аз… не можех.

— И аз не мога.

— Можеш да позволиш на впечатник да копира спомените на Тамара. От твоя компютър. И после да й ги впечата.

— Не — промълви Хануман. — Това не е възможно. Вече.

— Но защо?

— Защото всичките й спомени са унищожени. Изобщо не съм ги запазил. Знаеш защо.

Хануман насочи главата на бога към него и я разтърси, сякаш за да го обвини в престъпление, по-ужасно от слелянето на спомени. И изведнъж Данло разбра, че всичките му надежди са били напразни, просто друг начин да погледне вселената с мечти, вместо да приеме действителността на настоящето. Сега имаше само вятър, който блъскаше крехките прозорци, и студен въздух. Сега той мразеше човек. Данло гледаше Хануман и Хануман гледаше него, и помежду им се лееше нещо мрачно и първично.

„Аз не трябва да го мразя — помисли си Данло. — Аз не трябва да мразя.“

Но мразеше — омразата беше в него, неунищожима, прииждаща към мозъка му с всяко поемане на дъх. Бе смятал, че е издигнал стена около тази омраза, но сега тя се освобождаваше като рана, от която е бликнала отровена кръв. Той поклати глава, впил нокти дълбоко в дланта си. Бардо, който стоеше до тях, го изгледа странно. Данло го чу да изревава:

— Какво казваш? За Бога, какво става тук?

С периферното си зрение Данло зърна развяваща се златна коприна, но продължи да гледа право напред. Макар да съзнаваше, че Бардо се приближава към него, не можеше да откъсне поглед от очите на Хануман.