Дейвид Зиндел - Падналите богове

— Защо си дошъл тук тази вечер? — извика той със звънливия си глас. — Искаш да ни обезкуражиш от съдбата ни само защото е мъчителна ли?

— Не — отвърна Данло. Той стоеше и слушаше вятъра, който ревеше из купичките на катедралата. Металната рамка на един от новите прозорци високо над него не бе монтирана добре и тракаше и се клатеше с всеки силен пристъп. — Не, исках само… да ти дам нещо.

С тези думи Данло стисна бога и се качи на олтара. През цялото време беше притискал фигурката от лявата си страна. Дори да бе забелязала какво държи в ръката си, Суря — или всеки друг — сигурно си беше помислила, че е надиплено парче плат или намаслена кожа за почистване на кънки. Изненадан изглеждаше дори Хануман, който не пропускаше почти никакви подробности от поведението или облеклото на човешките същества. Данло закрачи по олтара, обувките му потънаха в мекия червен килим. С всяка крачка той оставяше зад себе си мокри следи. Навсякъде около него — от двете страни на Хануман — огнецветята избухваха от вазите си в прекрасни алени и тъмнорозови багри. Ароматът им беше тежък, остър и сладък. Данло спря по средата на олтара и остана неподвижен. Ръката му бе протегната напред, богът лежеше в отворената му длан. Чудеше се какво ще направи Хануман.

— Той му е донесъл подарък! — чу се глас.

Хануман бавно и предпазливо се приближи към него. Вглеждаше се в очите на Данло и в кожата от нюъл в ръката му, очите му играеха. После, също като катеричка, грабнала балдов орех, взе фигурката и отстъпи няколко крачки към олтарната маса.

— Какво е това? — попита Бардо.

— Виж — каза му Хануман. Бардо стоеше в края на олтара и си подръпваше мустаците. — Данло ми е донесъл подарък.

За миг Хануман изглеждаше едновременно смутен и скрито зарадван от подаръка на Данло.

— Отвори го! — извика Бардо.

— Прекалено късно е — възрази Хануман. — Вече размених всичките си подаръци. Нямам какво да подаря на Данло.

— О, но ти вече ми подари най-скъпоценното нещо — каза Данло.

Макар да говореше без ирония, той съзнаваше, че гласът му звучи дълбоко, гневно и болезнено. — Подари ми приятелството си. Обичта си. Своето… състрадание.

„Раната, която никога няма да зарасне.“ Погледите им се срещнаха и помежду им премина дълбоко разбиране, сякаш мозъците им бяха свързани. В този момент Данло си помисли, че Хануман няма да е в състояние да скрие от него истината. Самият той не можеше да скрие нищо от него, поне цялата истина за целта на Ханумановото престъпление.

„Зная защо — каза си Данло. — Зная, че ти знаеш, че аз зная, че…“

Хануман стоеше и стискаше подаръка в ръка. Очевидно не можеше да реши дали трябва да го отвори. После пред погледите на двеста рингесисти, скупчили се около олтарните стъпала, внимателно разгърна кожата от нюъл. Скоро богът се разкри в съвършенството на кремавата си моржова кост и Хануман впи поглед в него.

„Ето от какво се страхуваш: че аз зная защо.“

— Какво е това? — попита някой.

— Прилича на шахматна фигура — отвърна Бардо. — Навярно е бог.

— Вдигни го така, че да го видим! Хануман пусна кожата от нюъл, после хвана бога за огнения му пиедестал и го вдигна над главата си.

— Това е… заместител — каза Данло. — За липсващия бог от твоя шах.

Бардо се качи на олтара, за да разгледа бога по-добре. Винаги се беше интересувал от скъпи, фино изработени предмети.

— О, но откъде си го купил? Ярконски е, нали? Прекрасна изработка! Безценен е.

Много от хората около олтара започнаха да говорят за изключителните качества на фигурката, но повечето мълчаха и само гледаха красивото лице на бога.

— Аз… направих го — каза Данло. — Намерих парче моржова кост и го издялах. Девакските бащи ме научиха да дялам.

Хануман също гледаше бога. Въртеше го пред свещите, сияещи на златните си стойки. Огнени езици осветяваха студените, фини контури на костта, докато Хануман попиваше с очи танца на огнената светлина по ужасното лице на бога.

— О, Данло — каза той.

Данло не откъсваше очи от него. Дали Хануман разбираше, че това е и предложение за мир, и синтез на два начина за виждане на вселената? „Той трябва да знае“ — помисли си Данло. Трябваше да вижда, че между страстта за горене и търсенето на възспоменувание съществува връзка. В крайна сметка ужасният огън на живота и бистрите води на древните еди бяха от една и съща материя и поел бога в ръце, Хануман трябваше да приеме този окончателен парадокс на съществуванието.