Уилям Гибсън - Невромантик

— Кои ние?

— Никой — отвърна тя, неволно свивайки рамене. — Каза, че ти се ще да скочиш в кревата. Спи. И аз мога да му дремна малко.

— Даа — каза Кейс, потривайки скулите си с длани. — Да, това се казва място.

Тясната ивица на Ладо-Ачезоновата система изтля в абстрактно подобие на залез над Бермудите, раиран от ивици видеофилмирани облаци.

— Да, — каза той, — малко сън.

Сънят не идваше. Когато дойде, донесе сънища, които приличаха на изкусно редактирани сегменти памет. Той се събуждаше от време на време, усещаше Моли свита до него, и чуваше шума на водата и гласове да нахлуват през отворената балконска врата. От стъпаловидно разположените етажи на отсрещния склон се донесе женски смях. Смъртта на Дийн продължаваше да изплува като неподходяща карта, колкото и да си казваше, че това не е бил Дийн. Че това всъщност изобщо не се е случило. Някой му беше казвал веднъж, че количеството кръв в средно човешко тяло е приблизително колкото дузина кутийки бира.

Всеки път, когато образът на пръснатата глава на Дийн се блъсваше в стената на офиса, Кейс усещаше друга мисъл, нещо по-мрачно, скрито, което се отдръпваше назад, гмуркайки се като риба, изплъзвайки се на милиметри от ръката му.

Линда.

Дийн. Кръв по стената на офиса на търговеца.

Линда. Миризмата на изгоряла плът в сенките на купола на Чиба. Моли, подаваща пластмасова торбичка джинджифил, покрита с кръв. Дийн я беше убил.

Ледомлък. Той си представи малко компютърче, шепнещо на остатъците от човек, наречен Корто, думите текат като река, плоската личност-заместител, наречена Армитаж, изкристализира бавно в някакъв мрачен двор… Аналогът на Дийн беше казал, че работи с наличното, че използува съществуващите ситуации.

Ами ако Дийн, истинският Дийн беше наредил Линда да бъде убита по заповед от Ледомлък? Кейс посегна в тъмното за цигара и запалката на Моли. Нямаше причини да подозира Дийн, каза си той, щраквайки със запалката. Нямаше причини.

Ледомлък можеше да вгради някаква личност в дадена обвивка. Колко потайна можеше да бъде манипулацията? Той угаси цигарата в пепелника до леглото след третото дръпване, търкули се настрана от Моли, и се опита да заспи.

Сънят, споменът, се размота с монотонността на нередактиран симстимов запис. Беше прекарал един месец през петнадесетото си лято в хотел с поседмично заплащане, на петия етаж, с момиче на име Марлене. Асансьорът не беше работил с десетилетия. При включване на лампата в свързаната с канализацията кухничка по сивкавия порцелан гъмжеше от хлебарки. Той и Марлене спяха на раиран дюшек без чаршафи.

Беше пропуснал момента, когато първата оса изгради сивата си хартиена къщичка върху подкожушената боя на рамката на прозореца, но скоро гнездото вече беше топка от влакна с размерите на юмрук. Насекомите излитаха като миниатюрни хеликоптери към алеята надолу, бръмчейки около гниещото съдържание на кофите за боклук.

И двамата бяха на по дузина бири, когато един следобед оса ужили Марлене. „Избий гадовете,“ беше казала тя с очи, помътнели от гняв и от застоялата горещина на стаята, „изгори ги“. Пиян, Кейс беше изровил от мрачния клозет дракона на Роло. Роло беше предишният — и, Кейс предполагаше по това време, случаен — приятел на Марлене, едър велосипедист от Фриско със светкавица, избелена на фона на черния му перчем. Драконът беше огнепръскачка от Фриско, подобна на голям, с ъгловата глава електрически фенер. Кейс провери батериите, разтърси го, за да се увери, че в него има достатъчно гориво, и отвори прозореца. Гнездото започна да бръмчи.

Въздухът в Спрол беше мъртъв, неподвижен. От гнездото излетя оса и се завъртя около главата на Кейс. Той щракна ключа на запалването, преброи до три и натисна спусъка. Горивото, напомпано до 100 пси, пръсна покрай нажежените намотки. Избликна петметров език блед огън, гнездото почерня и падна. Някой извика поздравления от другата страна на алеята.

— По дяволите! — крещеше Марлене зад него, олюлявайки се. — Тъпо! Просто го събори. Сега ще дойдат и ще ни убият!

Гласът й му пилеше по нервите. Той си я представи обгърната от пламъци, зелени, където обхващаха изрусената й коса.

Слезе до алеята и се доближи с дракона в ръка до почернялото гнездо. Беше се разцепило. Опърлените оси се гърчеха и подскачаха по асфалта.

Той видя какво е скривала обвивката от сива хартия.

Ужас. Спирална фабрика за раждания, подредените тераси на излюпващите се клетки, непрекъснато движещите се слепи челюсти на новородените, стадиите на развитие от яйце до ларва, почти оса, оса. Пред окото на въображението му застана сякаш пуснат на бързи обороти филм, разкриващ нещото като биологичния еквивалент на картечница, ужасяващо в съвършенството си. Чуждо. Той натисна спусъка, забравяйки да включи запалването, и горивото опръска гъмжилото, раздвижвайки го още повече.