Уилям Гибсън - Невромантик

— Заключена ли е вратата? — Кейс изчака, но нямаше отговор. Отиде до вратата на офиса и я опита.

— Джули?

Медната, със зеленикав оттенък лампа хвърляше кръг светлина на бюрото на Дийн. Кейс се загледа във вътрешностите на античната пишеща машина, касетките, смачканите разпечатки, лепкавите пластмасови торбички, пълни с образци джинджифил.

Нямаше никой.

Кейс заобиколи широкото стоманено бюро и бутна стола на Дийн настрани. Пистолетът беше в напукан кожен кобур, закрепен под плота със сребриста лепенка. Беше антика, Магнум 357, дулото и предпазителят бяха срязани.Дръжката беше удебелена с намотан изолирбанд — стар, кафяв и лъщящ от мръсотия. Той извади барабана и разгледа шестте патрона. Ръчно правени. Мекото олово беше още лъскаво, без посивяване.

Кейс се промъкна с револвера в дясната ръка отляво на бюрото и се измъкна от центъра на претъпкания офис, настрани от светлината.

— Предполагам, че няма защо да бързам. Предполагам, че това е твое представление. Но всичката тая гадост, разбираш ли, става нещо като… изтъркана. — Той вдигна пистолета с две ръце, прицели се в средата на бюрото и натисна спусъка.

Откатът едва не счупи китката му. Блясъкът от дулото освети офиса като ракета. Ушите му звъннаха, и той зяпна назъбената дупка в предницата на бюрото. Експлозивен куршум. Азид. Той отново вдигна оръжието.

— Няма нужда да го правиш, големи синко — каза Джули, излизайки от сенките. Носеше копринен костюм с жилетка, конфекционен, „рибя кост“, риза на райета и папионка. Очилата му пробляснаха в светлината.

Кейс завъртя пистолета и погледна през мерника към розовото, лишено от възраст лице на Дийн.

— Недей — каза Дийн. — Прав си. Относно какво е всичко това. Какво съм аз. Но нещата си имат определена логика, която трябва да се спазва. Ако използуваш това, ще видиш много пръснат мозък и кръв, и ще са ми нужни няколко часа — твое субективно време — да излъча друг говорител. Не ми е лесно да поддържам тази реалност. А, и се извинявам за Линда, в залата за игри. Надявах се да говоря през нея, но генерирам всичко това на базата на спомените ти, и емоционалният разряд… Просто казано, много тънка работа. Подхлъзнах се. Извинявай.

Кейс наведе пистолета.

— Това е мрежата. Ти си Ледомлък.

— Да. Всичко това го възприемаш благодарение на симстимовия блок, вграден в компютъра ти, разбира се. Радвам се, че успях да те подсека преди да смогнеш да се изключиш. — Дийн заобиколи бюрото, оправи стола си и седна.

— Сядай, големи синко. Трябва да поговорим за много неща.

— Наистина ли?

— Разбира се, че трябва. Вече от доста време насам. Бях готов, когато те намерих на телефона в Истанбул. Вече нямаме много време. Ще трябва да атакуваш до няколко дни, Кейс. — Дийн взе един бонбон, разви нагънатата му обвивка и го подметна в устата си.

— Сядай — се промуши между езика му и бонбона.

Кейс приседна на въртящия се стол пред бюрото, без да сваля очи от Дийн. Пистолетът лежеше в ръката му, поставена на коляното.

— А сега, — каза бодро Дийн, — въпросът на деня. Ти се питаш „Какво е Ледомлък?“. Прав ли съм?

— Повече или по-малко.

— Изкуствен интелект, но ти знаеш това. Грешката ти, и тя е доста логична, е че бъркаш машината на Ледомлък в Берн със съществото Ледомлък. — Дийн шумно засмука бонбона. — Вече знаеш за другия ИИ в мрежата на Тесие-Ашпул, нали? Рио. Аз, доколкото имам някакво „аз“ — нещата стават доста метафизични, сам виждаш — аз съм този, който стои зад Армитаж. Или Корто, който, между другото, е доста нестабилен. Достатъчно стабилен — Дийн извади украсен златен часовник от гръдния джоб и щракна капачето — за следващия един ден или там някъде.

— Звучиш точно толкова шантаво, колкото и цялата тая история — каза Кейс, масажирайки слепоочията си със свободната си ръка. — Ако си толкова дяволски печен…

— Що не съм паралия? — разсмя се Дийн и едва не се задави с бонбона. — Е, добре, Кейс, всичко, което бих могъл да ти отговоря, а аз всъщност не знам толкова много отговори, колкото мислиш, че знам, е че това, което смяташ за Ледомлък, е само част от друго, хм, нека да го наречем потенциално същество. Да речем, че аз съм само един аспект на мозъка на това същество. Това е все едно да имаш работа, от твоя гледна точка, с човек, чиито полукълба са били разделени. Да речем, че имаш работа с малка част от лявото полукълбо на този човек. В такива случаи е трудно да кажеш дали изобщо имаш работа с човека — усмихна се Дийн.