Уилям Гибсън - Невромантик

— Знае, че сме тук — отбеляза Платото.

Кейс отново натисна клавиш; те се приближиха с една линия.

На повърхността на куба се образува набразден сив кръг.

— Дикси…

— Назад, бързо.

Сивата област се изду плавно, превърна се в сфера и се отдели от куба.

Кейс усети ръба на дека да се впива в ръката му, когато удари ПЪЛЕН НАЗАД. Мрежата се стрелна обратно; те полетяха надолу, покрай сумрачна редица швейцарски банки. Той погледна нагоре. Сферата беше по-тъмна и ги догонваше. Спускаше се.

— Изключвай се — каза Платото.

Мракът се стовари като чук.

Хладна миризма на стомана и лед, опрян в гръбнака му.

И лица, показващи се от неоновата гора, моряци, джебчии и проститутки, под отровеното сребристо небе.

— Ей, Кейс, к’во става с теб, да ти го… мръднал ли си или що?

Непрекъснато барабаняща болка по средата на гръбнака му…

Събуди го дъжд, по-скоро слабо пръскане. Краката му бяха оплетени от намотки изхвърлена фиброоптика. Морето от звуци на залата за игри се надигна над него, отдръпна се, върна се. Той се претърколи, седна и вдигна глава.

Светлината от сервизния вход на залата очерта дълги парчета мокри платки и шаси от изкормен компютър за игри, от което капеше вода. Отстрани на пулта с избледняло розово и жълто бяха изписани редове на японски.

Той хвърли поглед нагоре и видя осажден пластмасов прозорец. Слаб флуоресцентен проблясък.

Болеше го гърбът. Гръбнакът.

Той се вдигна на крака и бръсна мократа коса настрани от очите си.

Нещо беше станало…

Претърси джобовете си за пари, не намери нищо и сви рамене. Къде ли беше якето му? Опита се да го открие, погледна зад пулта, но се отказа.

На Нинсей той премери с поглед тълпата. Петък. Трябваше да е петък. Линда сигурно беше в залата. Щеше да има пари, или поне цигари… Кашляйки, отърсвайки дъжда от предницата на ризата си, той си проби път през тълпата към входа на залата.

Холограмите се гърчеха и трепкаха в такт със звуците на игрите, призраците се застъпваха в претъпкания въздух на мястото, миризма на пот и скучно напрежение. Моряк в бяла фланелка стовари атомна бомба върху Бон на пулта на „Танковата Война“, пурпурен блясък.

Тя играеше задълбочено „Замъкът на Магьосника“. Сивите й очи бяха очертани с размазан черен грим. Вдигна поглед, когато той постави ръка на рамото й, и се усмихна.

— Хей, как е настроението? Мокър си.

Той я целуна.

— Провали ми играта — каза тя. — Гледай, задник такъв. Седмо ниво на подземието, и шибаните вампири ме хванаха. — Тя му подаде цигара. — Нещо май си доста напрегнат, човече. Къде си бил?

— Не знам.

— Хвърчал ли си? Пак пиян? Нещо от сорта?

— Може би… откога не си ме виждала?

— Хей, преструваш се, нали? — Тя го изгледа. — Нали?

— Не. Някаква черна дупка. Аз… Събудих се в алеята.

— Може някой да те е пригащил. Мангиза налице ли е?

Той поклати глава.

— Каква била работата. Нямаш къде да спиш ли, Кейс?

— Нещо такова.

— Ела тогава. — Тя го хвана за ръката. — Ще ти направя кафе и нещо за хапване. Идваш в къщи. Добре, че те видях. — Тя стисна ръката му.

Той се усмихна.

Нещо се пропука.

Нещо се промени в същността на нещата. Залата замръзна, завибрира…

Тя беше мъртва. Тежестта на паметта се срина върху него, цял куп познание, вкаран в главата му като микрософтче в куплунг. Мъртва. Замириса му на изгоряло месо.

Морякът в бялата фланелка беше изчезнал. Залата беше празна и тиха. Кейс бавно се обърна, раменете му се присвиха, зъбите лъснаха, ръцете неволно се свиха в юмруци. Празна. Смачкано жълто пликче за бонбони, закрепило се на ръба на един пулт, тупна на пода сред сплесканите угарки и стиропорови чаши.

— Имах цигара — каза Кейс, гледайки надолу към побелелите кокалчета на юмрука си. — Имах цигара и момиче и място, където да спя. Чуваш ли ме, копеле такова? Чуваш ли ме?

В празната зала отекнаха ехота, заглъхвайки между редовете пултове.

Той излезе на улицата. Дъждът беше спрял.

Нинсей беше опустял.

Проблясваха холограми, танцуваха неонови светлини. От количката на продавач от другата страна на улицата миришеше на варени зеленчуци. Пред краката му лежеше неразпечатан пакет Йехеюан, до него — кутийка кибрит. „Джулиъс Дийн, импорт-експорт“. Кейс се загледа в отпечатаното лого и превода му на японски.

— Окей. — каза той, вдигайки кибрита и разпечатвайки цигарите. — Разбрах те.

Забави се достатъчно, качвайки се по стълбите към офиса на Дийн. Без припряност, каза си той, без бързане. Провисналото лици на часовника на Дали все още показваше невярно време. По масата в стил Кандински и по Нео-Ацтекските рафтове имаше прах. Стена от бели опаковки от фибростъкло изпълваше стаята с миризма на джинджифил.