Уилям Гибсън - Невромантик

— Истина ли е онова за Корто? Ти ли си го оправил през микрото в оная френска болница?

— Да. И аз събрах файла, който ти намери в Лондон. Опитвам се да съставям планове, във вашия смисъл на думата, но това всъщност не е основния ми режим. Аз импровизирам. Това е най-големият ми талант. Предпочитам ситуациите пред плановете, ако ме разбираш… На практика ми се налага да работя с каквото имам. Мога да се справя с голямо количество информация, и го правя много бързо. Беше ми нужно много дълго време, за да подготвя групата, в която участвуваш. Корто беше първият, и той почти беше изгубен. Беше загазил здравата в Тулон. Всичко, на което беше способен, беше ядене, екскретиране и мастурбиране. Но подлежащата структура от фикс-идеи беше налице: Крещящия юмрук, предаването му, прослушванията на Конгреса.

— Все още ли е луд?

— Той не е пълноценна личност. — Дийн се усмихна. — Сигурен съм обаче, че си го усетил. Но Корто е някъде там вътре, и аз вече не смогвам да поддържам деликатния баланс. Той ще атакува теб, Кейс. Така че ще разчитам на теб…

— Добре, скапаняко — каза Кейс и го застреля в устата.

Беше прав за мозъка. И за кръвта.

— Мъжки — говореше Мелкум. — Т’ва не ми харесва…

— Спокойно — каза Моли. — Всичко е наред. Тия образи го правят това, всичките. Все едно, не беше умрял, и само няколко секунди…

— Видях екрана. ЕЕГ-то беше на труп. Никакво мръдване, четиридесет секунди.

— Хубаво, сега той е добре.

— ЕЕГ-то беше плоско като лента — възрази Мелкум.

Беше замаян, докато минаваха през формалностите, и за повечето от говоренето се погрижи Моли. Мелкум остана на борда на „Гарвей“. На Свободната станция митническите формалности се състояха главно в доказване на платежоспособността. Първото нещо, което той видя, когато стъпиха на вътрешната повърхност на вретеното, беше поделение на веригата кафета „Хубавото момиче“.

— Добре дошъл на улица „Жул Верн“ — каза Моле. — Ако ти е проблем да ходиш, просто гледай надолу. Перспективата е шибана, ако не си й свикнал.

Те стояха на пода на широка улица, която като че ли беше под на вдлъбнатина или каньон. И двата й края бяха прикрити от неусетни завои на магазините и сградите, образуващи стените й. Светлината тук беше филтрирана през свежи зелени туфи растителност, стърчаща от издадените етажи и балкони, издигащи се над тях. Слънцето…

Някъде над тях гореше брилянтна ивица бяло, болезнено ярка, и прожектираното синьо на небе над Кан. Той знаеше, че светлината се напомпва вътре с Ладо-Ачезонова система, чиято двумилиметрова арматура продължаваше от единия край на вретеното до другия, че около нея има генериран въртящ се набор от небесни ефекти, и че ако небето се изключи, той би видял покрай светлинната арматура извивките на езерата, покривите на казината, други улици… Но за тялото му това нямаше значение.

— Исусе — каза той. — Това ми се нрави още по-малко от КАС.

— Свиквай. Бях бодигард на някакъв покерджия тук за един месец.

— Ще ми се да ида някъде и да се опна.

— Добре. Взех ключовете ни. — Тя докосна рамото му. — Какво стана там с теб, момче? Влезе в плато.

Той поклати глава.

— Не знам засега. Чакай.

— Добре. Ще вземем каб или там нещо. — Тя го хвана за ръката и го поведе през улицата, покрай прозорец, изваждащ на показ парижката мода за сезона.

— Нереално — каза той, поглеждайки отново нагоре.

— Тцъ, — отвърна тя, смятайки, че има предвид кожите, — правят ги на колагенова база, но са с ДНК от норка. Има ли някакво значение?

— Това е просто една голяма тръба, през която наливат разни неща — говореше Моли. — Туристи, джебчии, каквото и да е. И ситните цедки за пари действат всеки момент, подсигурявайки парите да останат тук, когато хората се спуснат надолу по кладенеца.

Армитаж ги беше настанил в място, наречено Интерконтинентал, скосен склон от стъкло, който се спускаше надолу в студената мъгла и звука на рапиди. Кейс излезе на балкона и загледа как трио загорели французи-тинейджъри летят на обикновени делтапланери няколко метра над пръските, като триъгълници от найлон в чисти спектрални цветове. Един от тях се наклони, приземи се и Кейс забеляза за миг късо подрязана тъмна коса, загорели гърди, широка белозъба усмивка. Въздухът тук миришеше на течаща вода и цветя.

— Да — каза той. — Много пари.

Тя се наведе до него през парапета. Ръцете й бяха отпуснати.

— Аха. Щяхме да идваме тука веднъж, или тука, или някъде из Европа.