Уилям Гибсън - Невромантик

Кейс въздъхна.

— Добре, намерил съм една удобна китайска ледотрошачка, касета за еднократно използване. Едни хора от Франкфурт разправят, че можела да среже ИИ.

— Може би. Сто на сто, ако е военна.

— Изглежда като да е. Дикс, чуй ме и ми помогни с познанията си, става ли? Армитаж като че ли подготвя атака срещу един ИИ, който принадлежи на Тесие-Ашпул. Машината е в Берн, но е свързана с друга в Рио. Онази от Рио именно те е платосала оня път. Изглежда че са свързани с вила „Блуждаещ лъч“, домът на Тесие-Ашпул, към края на вретеното, и се предвижда ние да си пробием пътя вътре с китайската ледотрошачка. Така че ако Ледомлък стои зад цялата тази работа, той ни плаща да го изгорим. Самоизгаря се. Също така, нещо, което нарича себе си Ледомлък, се опитва да ме подработи на своя страна, да ме накара може би да се справя с Армитаж. Какво точно става?

— Мотиви — каза конструктът. — Голям проблем е това с мотивите при ИИ. Не е човек, чактис?

— Ъхъ, да, очевидно.

— Тцъ. Имам предвид, че не е човек. И не можеш да загрееш какво става вътре. Аз също не съм човек, но се държа като човек. Чактис?

— Задръж коня — каза Кейс. — Ти разумен ли си, или не?

— Хм, ами създава се такова впечатление, дечко, но всъщност съм само купчина ROM. Това е един от ония, ъх, философските въпроси, предполагам… — Отвратителното усещане за смях пробяга по гръбнака на Кейс. — Само че ако ме чакаш да ти напиша стихотворение, надали ще те огрее. Твоят ИИ, той може и да може. Но по никакъв начин не е човек.

— Смяташ, че не можем да разберем какви са му мотивите?

— Сам ли си е собственик?

— Швейцарски гражданин, но Т-А притежават базисния софтуер и машината.

— Свежо — отбеляза конструктът. — Все едно аз да притежавам мозъка ти и каквото знаеш, а пък мислите ти да имат швейцарско гражданство. Абсолютно. Голям късмет е да си ИИ.

— И се подготвя да се изгори сам? — Кейс започна да трака нервно където му попадне по клавиатурата. Мрежата се замъгли, изясни се отново, и той видя комплекс розови сфери, представляващи стоманен комбайн в Сикким.

— Автономията е алабалата, за която се е загрижил твоя ИИ. Мисля, Кейс, че отивате там за да срежете вградените вериги, дето му пречат да стане по-хитър. И не виждам как ще различите ход, направен от компанията, от ход, направен от ИИ-то на своя инициатива, така че може да се бъркаме и оттук. — Отново не-смехът. — Скив, тия неща могат да бачкат наистина яко, да си купуват време, за да пишат готварски книги и разни други там, но в минутата, имам предвид наносекундата, когато някой пробва да търси начин да направи себе си по-хитър, Тюринг ще го забърше. Никой не вярва на тия скапаняци, знаеш го. Всеки ИИ, построен някога, е с опрян в челото му електромагнитен патлак.

Кейс изгледа розовите сфери на Сиккимския комбайн.

— Окей, — каза той накрая, — включвам вируса. Искам да му прегледаш инструкциите и да ми кажеш какво мислиш.

Странното усещане, че някой наднича през рамото му, изчезна за няколко секунди, след това се върна.

— Парлива гадост, Кейс. Бавен вирус. Дават му шест часа работа за срязване на военна цел.

— Или ИИ. — Кейс въздъхна. — Ще се справим ли с него?

— Сто на сто, — каза конструктът, — освен ако не си хванал болестен страх от смъртта.

— Понякога се повтаряш, човече.

— Такава ми е природата.

Моли спеше, когато той се върна в Интерконтинентал. Седна на балкона и се загледа в някакъв микропланер с дъгоцветни полимерни криле, който плуваше нагоре по кривата на Свободната станция, триъгълната му сянка се плъзгаше по ливади и покриви, докато изчезна зад ивицата на Ладо-Ачезоновата система.

— Искам да покуфея — каза той на синьото изкуствено небе. — Искам да хвръкна, разбираш ли ме? Хитър панкреас, тапи в черния дроб, топящи се торбички гнусотия, да ги вземат дяволите всичките. Искам да покуфея.

Излезе, като че ли без да събуди Моли. Никога не беше сигурен заради очилата. Отръска напрежението от раменете си и влезе в асансьора. Пътуваха заедно с млада италианка в снежнобяло и със скули и нос, натъркани с нещо тъмно, поглъщащо светлината. Белите й обувки от синтетика имаха стоманени котки; скъпият на вид предмет в ръката й напомняше хибрид между миниатюрно гребло и ортопедична скоба. Беше излязла за една бърза игра, но Кейс не се досещаше какво точно ще играе.

Той си проби път през лабиринта от дървета, полянки и чадъри на покрива, докато намери басейн. Голите тела блестяха на фона на тюркоазните плочки. Той се промъкна в сянката на навес и притисна чипа си към тъмна стъклена плочка.