Атанас Славов - Пентаграм

Озъбеният конски череп се сгърчи в почти човешка гримаса. Все едно, че вместо очакваната апетитна хапка, бе получил огромен чук в зъбите. Вместо очакваната представа за убийство този луд индивид го беше зашлевил с нещо, което бе огромно, тежко и убийствено блестящо, то идваше от по-горните етажи на небитието, където можеше да ходи само Господарят Ро-зог. Това друг Господар ли беше? Господарите можеха да пораждат такива като него, Господарят Ро-зог бе Убийство, а какво може да е по-абсолютно от Убийството? Самата Смърт? Не, това спиралното не беше Смърт, не бе и познатият Живот. Това беше нещо трето, с което М-зог не можеше да се бори. То се навинтваше спирално в него, проникваше все по-дълбоко и по-дълбоко, разпиляваше възлите, с които го бе сглобил Господарят Ро-зог, и това разпадане нямаше край… нямаше край… нямаше край… нямаше край… край… край.

Филип намести нескопосаната превръзка на дясната си ръка и отново извърна очи към локвата белезникава ектоплазма, която беше останала от М-зог.

– Ти, гаден боклук, пропусна нещо, с което можеше истински да ме ужасиш – измърмори уморено той. – Трябваше да ме заплашиш с лудост…

Каква прекрасна нощ! Облаците се бяха отдръпнали от вечно задръстеното небе над Европолис и милиардите звезди безочливо се зъбеха към лицето на Сит, когато погледна нагоре. Той обаче нямаше намерение да им се любува, нощта беше отредена за Убийство.

„Интересно, дали вече съм поканил жената на Аранжора?“ – мярна се някъде в периферията на мислите му… Нямаше никакво значение… сега трябваше да се съсредоточи върху Убийството! Все пак за пръв път… как ли не, за пръв! Убивал го беше и на Вечните ловни полета, тогава копеленцето беше в какво?! В Метатанк с осемнайсет различни бластерни приставки и нищо не го спаси, изпържих му задника като някакъв Файерман. Ами в подводната битка? Като му пуснах облака от концентрирана киселина, копелето се сбръчка като стар ботуш и скоро през скелета му можеха да се четат стари вестници… не че днес някой знае какво е това стар вестник.

Стой, Сити, нали се разбрахме, че няма да бъркаш „Синтема Виртуалите“ със скучната реалност? Нека подредим поред фактите, после въображението… въпреки че именно въображението е нашият хляб… и всички онези неща, които вървят с хляба… нали? Да, да, но фактите! Кога всъщност започна това?

Когато разбра, че претенденти за първо място в Абсолютни гейм аранжименти за годината са трима: той – Сит, Джипси и Флеш, направо подивя. Имаше реална опасност да загуби шампионския си меч – нещо, на което държеше повече от живота си. Тъпите ламери, които живееха извън виртуалитето, не можеха да проумеят – „Ти какво, за нещо, което е просто дигитално описание в програмна среда, ли си готов да умреш?“ – „Вашите мозъчета, копелета, са биологични описания в социална среда, да ви го начукам…“ Този меч е уникален и според правилата на Тоталния геймплей, който вече е по-значим от законите на електронното кметство на Европолис, такъв меч не може да има втори и ако бъде разрушен, няма да се появи повече. И вече втора година той, Сит, е абсолютният шампион и не смята да отстъпва меча си на никого!

Кучетата и паяците, които изстреля в мрежата, веднага обрисуваха картинката – узна кой се крие зад аватарите на Джипси и Флеш. Последният отпадна веднага – беше надушил грижливо пазената му тайна – Флеш е дърт педофил и показаното на нужното място и в нужния момент херувимско дупенце щеше да го разсее за тези няколко секунди, които му трябват да ликвидира аватара му. Дори си бе написал програмка, във виртуала оформена като бумеранг, която да стартира в сублимния миг. Но с Джипси нещата стояха много по-зле. Гаднярчето беше кораво – младо, почти на годините на Сит, с пълна фиксация върху гейма, прочут с убийствена концентрация, никакви хобита, почти не излизаше от бърлогата си, оборудвана с най-нова охранителна техника, въобще – захлопната мида. Шестото, а и следващите чувства на Сит му говореха, че това е истинският Изместник, такъв, от какъвто се страхуваше отдавна, макар да не би си признал пред никого. Беше го побеждавал няколко пъти, но в доста по-ранните версии на гейма. Убивал го бе с лекота и наслада, е, разбира се, във виртуалитето. Даваше си сметка, че реалното убийство няма да е така лесно за понасяне, но след толкова виртуална кръв, която бе пролял, и то по най-садистични начини… Беше убеден, че е узрял за „истински екшън“.