Атанас Славов - Пентаграм

Екранът на Филип наистина си заслужаваше да се види. Медийното платно бе заковано с три криви пирона (откъде, по дяволите, ги е намерил?). Не беше ясно как въобще успява да работи, но платното сочно рисуваше триизмерен полет над огромна речна спирала, просечена от седем изумрудени радиуса, и по бреговете на тази вълниста линия бяха накацали като скъпоценни камъни малки, изящни и изумително различни къщи, всяка от които сякаш звънтеше с индивидуалността си. Симулационната чистота на образа, разбира се, както винаги подвеждаше с брилянтността си, но в този проект имаше нещо, от което ти се иска да замижиш с плътно затворени очи и да се окажеш там.

– Чисто мрежова интифа, братко, наистина, инициатори бяха от „федерацията на малките езици“, нали ги помниш, уебзидарите, дето се бореха за въвеждане на Тоталния превод в мрежата и след като това стана, за известно време като че ли изчезнаха, та един ден…

Бърди се чувстваше неизразимо добре. Знаеше, че го притискат срокове, че всъщност в този момент трябва вече да е съвсем другаде, че в края на краищата никой от шефовете му няма да одобри обсъждането на такъв заплетен случай с външно лице. Но за него Филип не беше външно лице, а много даже вътрешно. Част от собственото му съмнение, че това, на което е посветил живота си, има някакъв човешки смисъл. Филип бе от хората, заради които си заслужаваше да бърка в боклука на кипящия град. Изглежда погледът му бе престанал да излъчва внимание, защото вдъхновеният тип пред него заекна и сякаш се събуди:

– Ама ти май… не си дошъл само за да ме изслушаш… а? – криво се усмихна и подсмръкна. – Казвай кого си заклал тоя път.

– И аз си имам една архитектура в главата – печално отвърна Бърди. – Петоъгълна. Само една сграда е, не е като твоя град, ама ми стига, защото вътре има вече пет трупа… – ръката му привично извади плочката на личния органайзер и го насочи към криво висящото медийно платно. Образът затрептя и се смени с мрачната призма на „Пентагрониум“…

Сънят беше гаден, но не това я събуди. Смяташе, че не е сама в стаята. Човешките сетива имат някаква отвъдпрагова способност да разбират тия работи, колкото и дълбок да е сънят. Тя седна в леглото си, с разумната убеденост, че сега ще се измъкне от лапите на нощния кошмар и ще се успокои. Ето, ще огледа празната стая и ще… но защо стената се надува така отвратително? Стените не правят така! Гладката пластолитова стена на спалнята заприлича на нещо средно между корем на бременна кобила и морав оток. После от нея се отдели еластична сфера и преди младото момиче в леглото да успее да издиша плътно смачкания зад зъбите въздух, се превърна в нещо живо и реално. Не беше сън. Напомни ù на някаква древна графика, но ужасът от реалната близост на създанието засенчи всичко. Явно не бе успяла да издаде нито звук, защото жвакащото отлепяне на изрода от стената изпълни спалнята с реализъм. А създанието не бързаше. То пристъпи на два крайника, но приличаше на изправено на задни крака огромно куче. Дългата му конска глава обаче бе изпълнена с различни по дължина и закривеност зъби. Бавно протегна към нея предния си крайник, който завършваше с четири тъмно проблясващи нокътя, чиято десетсантиметрова дължина и острота не будеха никакви колебания.

Създанието беше Убийството, а тя беше Жертвата.

Младата жена в леглото не можеше да престане да бъде писателка дори и в този момент. „Убийствена яснота!“ Помисли си, че за пръв път разбира смисъла на тези думи. В същата секунда си даде сметка, че става дума за нейната смърт в ръцете на това, и ужасът окончателно я превзе. От гърлото ù най-сетне потече онази безкрайна първа буква на азбуката, която премина в хъркане едва когато съществото с мигновено движение на бръснещите си нокти разсече лявата ù гръд, дълбоко, до ребрата.

Студенина, преди болката, разумът разбира, макар и да не иска да повярва, но вече знае ! За части от секундата през него пробягват картини на най-плашещите представи „дано не… о, боже, само не…“ и почти в същия миг сетивата донасят, че точно това се случва с тялото ù. В онзи безкраен миг, преди да се раздели с него, тя Разбира какво иска То, но знае, че не може да го каже на никого вече…

М-зог завърши ритуала и старателно избърса ноктите си в един по чудо останал бял къс от чаршафа. Обичаше да оставя следи, те бяха част от Йероглифа Убийство. Господарят Ро-зог можеше да бъде доволен – след още четири такива части всичко щеше да бъде готово за Посрещането. Той тръгна към стената и влезе в нея. Реална за него бе само тънката диря от засъхнала кръв, положена по бетонната плоча на 55-ия етаж, която го водеше към запечатаната стая…