Атанас Славов - Пентаграм

Маститата авторка на 38 романа за убийцата на зомбита Бети Блъди, която имаше навика преди лягане да остави на дисплея на компютъра си недовършена сцена от поредната книга, сега я сънуваше. Чудовището, което се готвеше да я разкъса, не беше от нейния роман и никак не приличаше на сънувано…

Руският студент, който страстно се надяваше никога повече да не види родината си, продължаваше насън да превежда френския разказ, който очакваха от него в списание „Кръв и кости“. В разтегленото пространство на съня убиецът все не можеше да пререже сънната артерия на героя и струята кръв…

Младият автор, който вече бе публикувал два разказа в любимото списание и подготвяше за печат други три, в тази нощ изведнъж ясно видя кого ще убива, сам, със собствените си ръце. Друг път жертвата му беше в мъгла, говореше непонятни фрази и всичко ставаше лесно като в гейм-симулация. Но сега той ясно позна баща си и това го изпълни с неизразима наслада…

Дебютантката преживяваше вечерта след триумфа на първата си книга в сладостни сънища. Превъзходното ù настроение се помрачи само веднъж, когато тълпата симпатични извънземни същества изведнъж промени поведението си, започнаха да ù мятат злобни погледи, предните им зъби се оголиха и тя изведнъж забеляза, че държи в ръцете си автомат, за който знаеше със сигурност, че е със сребърни куршуми. Натисна спусъка. Съществата с ярост гълтаха куршумите и се пръскаха във въздуха на отровно зелени парчета…

След като си бе взел увеличена доза от лекарствата, Франсоа знаеше, че на другия ден „тата-рата-рата-та“ няма да вилнее така безмилостно из главата му и докато управлява автоматите за чистене на любимия му 55-и етаж, ще може все така да си чете любимото списание „Кръв и кости“. Измъченият му от циклофреничните пристъпи мозък си почиваше, като превърташе познати сцени на убийства от любимите му

Всяко от петте спящи тела в петте ъглови спални се обви със слабо бледокафяво сияние.

То изтече надолу и попи през подовата настилка до невидимите линии по бетонирания йероглиф.

Стече се по петте радиални нишки към централната ритуална камера.

Изкачи се по краката на дървената масичка, като накара всеки от резбованите знаци да припламне, сякаш някой го прочиташе.

Преля в кристалния Възел и го накара да свети.

Ако в този миг бе възможен наблюдател, той би видял как подът на камерата се превръща в безкрайна шахта, в дъното на която има Някой . Този несъществуващ и невъзможен зрител би решил, че е видял самото Предисторическо време, което го е погледнало с жестокото си, равнодушно око.

Но той щеше да се излъже.

Там беше Ро-зог.

Боговете, пък дори и когато никой не вярва в тях от хилядолетия, никога не идват направо, когато са повикани.

Те изпращат верните си кучета, за да подготвят света за Пришествието им!

Филип сияеше. Има една такава порода хора, мислеше си Уилмър, винаги вдъхновени от някаква идея. През миналия век съчинителите са преписвали от тях образа на безумния изобретател. Косата – разрошена, очите – блеснали, думите – препускащи една през друга. След края на хилядолетието, когато масовият човек окончателно разбра, че научните изобретения няма да направят живота му райски, а най-много да го усложнят до непоносимост, изобретателите постепенно от мили чудаци се превърнаха в маниакални садисти, после омръзнаха на всички и престанаха да пълнят страниците на романите. А реалният живот си ги взе обратно. Тук и там непрекъснато се пръкваха хора като Филип, палеха се от поредната представа как светът може да стане по-прилично място за живеене, трошаха си главите и… винаги оставяха нещо след себе си.

Бърди го бе открил при Следствието на Стоунските хакери. Беше виртуален очевидец и онези копелета непременно щяха да му „разглобят хардуера“. Като водещ следовател, Бърди трябваше да преживее три дни затворен с него в малка стаичка, имаща изход само към виртуала. Преживяха ги. Излязоха оттам приятели.

Сега Филип тикаше мръсния си пръст по изображението на стената и гъгниво обясняваше:

– И си представи к'ва красота, летиш над спиралния град и всяка сграда е в различен национален архитектурен стил, спиралата, нали разбираш, я прави реката, а от центъра излизат радиални улици, мамка му, спускаш се към някоя от сградите и всяка врата, всяко прозорче представлява вход към света на тоя етнос – народни игри, нали разбираш, триизмерни възстановки по филмите им, живописни мултимедии, навсякъде пълна обратна връзка, по четирите сетива…