Атанас Славов - Пентаграм

Последното, което Уилмър Бърди успя да види, бе изненаданият съсредоточен поглед, който чудовището впери в малката уебкамера, скрита в косата на полицая. „Филипе…“ Мрак.

М-зог старателно облиза и погълна последните мисли на човека, умиращ, нанизан върху остриетата му, без да откъсва поглед от миниатюрното оченце, скрито сред косите. В древния му мозък, разбира се, нямаше знание за уебкамера или информационна мрежа, но всичко извън материята беше видимо за него. Особено причините и следствията. Това оченце не принадлежеше на умиращия, то водеше към някакво далечно място и един друг човек. Той го проследи с вътрешното си зрение и запомни пътя. После впери поглед в спомена си за стената, каквато бе преди да я пробие пришълецът. Материята неохотно прие старите си молекулярни връзки и се изпъна, гладка и непокътната като по-рано. Кристалът Възел беше защитен и М-зог скоро щеше да се върне, за да довърши Ритуала. А сега трябваше да привърши с онзи Другия.

Филип продължаваше да гледа екрана със застинал поглед. Мрак. Беше видял всичко онова, което само преди три часа бе планирано като едно увлекателно приключение. Улавяше се как шокираният му мозък се опитва да убеди чувствата, че това е само някаква игра. Но тъкмо чувствата му не приемаха нескопосаната, груба и хаотична гледка като игра – в нея липсваше нагласената красота на „три-де“ екшъна. Въпреки фантастичността гледката стоеше битова, като скучната реалност. И неговият добър приятел Бърди беше убит наистина. И чудовището го бе погледнало, а в очите му беше прочел убийствено обещание. Нищо, че едно измислено чудовище не може да разбира от уебвръзки, да открива отдалечени сървъри и други подобни. Филип със сигурност знаеше, че изродът има начин да го намери.

Когато стената започна да се издува като корем на бременна жаба и от нея да възниква съществото, го обзе безкрайно спокойствие. Дълбоко в себе си беше убеден, че е страхлив и слаб човек. Знаеше, че такива като него винаги предават приятелите си в труден момент, изоставят любимите жени, избягват от изпитанията. Това, че още не се бе прочул с такива подвизи, си обясняваше само с факта, че съдбата просто не му е поднесла нужните ситуации.

Единственото, което го спасяваше от позора, беше неговата влюбеност в идеите. Хвърляше се в тях с главата надолу и се оставяше да го завладеят напълно. И те го напълваха с енергия да работи ден и нощ, да увлича хората около себе си, да открива финансиране по най-изненадващи начини. От време на време се сещаше за своя вътрешен позор и даже се отдаваше на мазохистично очакване, но всичко траеше до следващия пристъп на идеята. И сега, когато работеше над най-вдъхновяващата дигитална скулптура в своя живот на виртуален дизайнер, се стовари всичко това! Загуби най-добрия си приятел и не можа да направи нищо, за да го спаси. А неговият убиец вече стоеше пред очите му и с някаква тържествена демонстративност превръщаше ръцете си в дълги блестящи остриета.

Филип изведнъж осъзна, че това, което го изпълва, не е просто липса на страх. То беше безкрайно презрение към заплашителната твар. Да, тя можеше да го накълца без затруднение. Да го убие по десетки виртуозни начини. Но той интуитивно усещаше, че създанието е рожба на древни времена, когато тялото е било главният и единствен храм на човека, когато куцият човек се е смятал за глупав, а грозният – за кретен. Като човек на виртуалното, Филип знаеше, че това отдавна не е единствената алтернатива за мислещото същество. Той още не знаеше как, но усещаше, че именно на тази основа може да се противопостави на врага.

Съществото тръгна към него и Филип отстъпи заднишком, докато опря с плещи стената. Инстинктивно бе отвел изрода по-далеч от компютрите си, като квачка от пилетата. С неуловимо бързо движение чудовището го прикова към мазилката, толкова бързо, че дизайнерът успя да усети само тежката хладина на остриетата, пронизали меката тъкан под мишниците му. Но шокът от всичко ставащо и безумното му желание да се противопостави въпреки елементарната логика, му подейства като анестезик. Обзе го още по-силно презрение към могъщото страшилище. Когато конската глава с разкривени зъби се доближи до лицето му, той вече Знаеше. Дали му бе помогнал Бърди от небитието, или сам бе извървял пътя на озарението, но той знаеше какво иска и какво очаква М-зог.

М-зог се беше отворил телепатично към него, когато Филип с едно мигновено движение на въображението си концентрира гигантската „три-де“ симулация на спиралния виртуален град, над който работеха в този момент. Свръхсложната представа за хилядите сгради линкове, където можеха да се срещат хилядите човешки цивилизации на етносите от планетата Земя. Място, където те не са в състояние да се противопоставят една на друга, а само да се откриват помежду си, да се правят взаимно по-богати и по-мъдри, да играят на националните си игри една с друга, да откриват красотата на музиката си, езиците си, природите си, начините си за любов и всички онези малки неща, които всеки народ прави по различен начин, но винаги по една и съща причина.