Атанас Славов - Пентаграм

Бърди се почувства адски глупаво. Едно е да изкара цяла нощ в безумни брътвежи с Филип, да спори с него до прегракване и в края на краищата да се остави да бъде убеден, че системният анализ на престъпленията и на самата сграда водят към хипотезата за „скрития убиец“. И какво само направи, копелето му смахнато. Хакна базата данни с конструктивните чертежи на сградата (тях ги пазеха особено старателно от апартаментските крадци), после се включи в потока от текущите кинематични напрежения на кулата (оказа се, че всички високи сгради имат такова наблюдение срещу бури и земетресения) и му доказа, че някъде вътре в централния ствол на небостъргача има премълчана в чертежите кухина. По-точно стая. Как влиза и излиза престъпникът ли? Ами вие, криминалистите, толкова обичате загадката на заключената стая… И толкоз. Това е то Филип – можеш да се съгласяваш или да не се съгласяваш се него, но не можеш да го премълчиш…

И ето го сега него! Професионалистът! В четири през нощта! Въоръжен! Незаконно прониква в сградата на местопрестъплението! Това, ако не е лудост… А какво би могъл да каже на шефа си или на някой колега? Да се опитва да го вербува за безумната хипотеза? Ха! Усещането за нелепост се засили, когато мигащата върху екранчето му точка го доведе пред гладката пластмасова коридорна стена. Сега трябваше да разруши тази приятна и гладка повърхност само в името на една представа, и то без да е готов да обясни поведението си по нито едни приемлив за нормалните хора начин?! Огледа се в двете посоки. Както си беше мъртвило, такова и си оставаше – никой от жителите на хорър свърталището не напускаше уютния свят на своите нощни кошмари, за да види как един следствен инспектор от отдел „Убийства“ ще размени кариерата си срещу призраци.

Дълбоко въздъхна и извади от чантата си малкия, но мощен плазмен резач.

М-зог вдигна глава от кристала. Някой се опитваше да влезе в обиталището му. Това беше добре. Йероглифът бе сглобен и нямаше нужда да се бави за Ритуала. Щеше да убие дошлия бързо – като храна. Имаше нужда от допълнителна храна.

Зачака.

Втурна се, без да губи ценните секунди, когато противникът е зашеметен. Не беше забравил да включи фотоумножителите и оскъдните отблясъци на коридорното осветление бяха достатъчни да види смътна белезникава фигура, която се хвърли към него. Посрещна я с крачна ножица – удар, който отхвърляше противника на метри назад и практически го изключваше. Нищо подобно! Петите му усетиха насреща си нещо, което отгоре е меко, но само няколко сантиметра по-нататък се превръща в непоклатима твърдост. Това не беше човешко същество, но нямаше време за изненада или размисъл. Серията следващи удари имаха по-скоро разузнавателна цел. Противникът само далечно напомняше изправен хуманоид, а всъщност… ааа, Боже мой, каква болка, отникъде гръмотевично се стовари откритието, че стъпалото на единия му крак липсва, не, не е възможно, там има… възможно беше! За да не падне, трябваше да стъпи на костта и да понесе безумния огнен крясък на ужасеното си тяло. Облегнат на стената, която не усети, защото болката бе направила това невъзможно, Уилмър с кристална яснота разбра, че след миг ще бъде убит. Тъпо и безсмислено от Нещо, което дори не беше идентифицирал. Но съществото не бързаше. То приближи крайниците си към раменете му и нови две огнени колесници хукнаха към мозъка на победения полицай. Безсмъртният изрод го бе приковал към стената с металните копия, заместващи крайниците му. Бавно приближи длъгнестата си мутра към лицето му и светлината на малката индикаторна лампичка се оказа достатъчна да види в дигиталните очила на фотоумножителя си безумната архаична грозота на съществото. Зъбите изглеждаха като нещо, което не е за хранене, а за да предизвиква ужас. От зейналото гърло не излизаше тежък зверски дъх, а миришеше на старо, мухлясало мазе. И това не беше дъх, защото създанието не дишаше. То чакаше нещо. Уилмър се опита да не мисли как тези зъби ще се впият в лицето му, ще разкъсат лицевите му мускули… Съществото още повече се наклони към него, но това не бе нападение, а нещо като жест на нетърпение. В мозъка на Бърди започна някакво отваряне, раздипляне, изригване, отсреща някой искаше… нещо…

Разбирането на всичко дойде като мълния и даже за миг изтласка болката някъде назад.

Тая кошмарна рожба на пиянски сън се хранеше с образите на ужаса, които сама предизвикваше. Телепатичният език облизваше паникьосаното въображение на жертвата и гълташе, задавяше се и пак гълташе. Спомни си странния вид на всички жертви. То ги беше рязало и късало не защото това му е нужно, То жадуваше образите, които пораждат умовете на умиращите. И сега, в желанието си да извлече колкото се може повече от гаснещия ум на детектива, То бе отворило широко телепатичното си гърло, без да крие нищо от себе си.