Атанас Славов - Пентаграм

– При мен всичко започна няколко дни след като излязох от Ролята – заговори Доналд, – една нощ се събудих с мисълта, че трябва да накарам Санчо на сутринта да подкове по-добре Росинант, защото забелязвам, че накуцва напоследък. Вечерта за пръв път бях гледал филма „Дон Кихот“, в който изпълнявам главната роля, и отдадох това на шока да видя как човек с моята външност изживява неща, които са почти неразбираеми за мен. Но това не беше външно, идваше отдълбоко, като личен укор на съвестта, аз наистина се тревожех за моя Росинант, усещах го като член на семейството си. И това – аз, който не съм виждал жив кон през живота си, камо ли да яздя.

Жана слушаше съсредоточено, сякаш от това, което казваше събеседникът ù, зависеше съдбата на човечеството.

– После започнаха още по-странните неща. Живея в един от крайните комплекси на Европолис и често ми се случва сутрин, като тръгвам на работа, да намирам във входа някой пребит наркоман, я защото не си е платил дозата, я защото нощни банди са се развличали с него. Обикновено го прекрачвам и звънвам в полицията да се погрижат за него. Но тази сутрин, щом видях поредния нещастник, проснат в локва от собствените си отпадъци, без секунда забавяне се наведох и започнах да го почиствам, изправям и обгрижвам. Нямах никакви съображения, намерения или идеи за този младеж – просто човешко същество се нуждаеше от помощ, и аз я давах, така естествено, както дишам. От този момент нататък се улавях, че все по-често реагирам, преди да съм помислил, и то все за неща, които имат отношение към справедливостта, помощ към слабите, борба с властниците. Спомените от целия ми живот се размесиха с житейската история на литературния персонаж Дон Кихот от Ламанча, така, както са го конструирали сценаристите и психолозите на „Биоскоп“. Доколкото съм чел, писателят Сервантес го е създавал като пародия на рицарските романи по онова време, но историята е останала в паметта на човечеството като пример за всеотдайно и беззащитно служение на морални принципи, които обществото вече счита за отживели. Не знам докъде ще я докарам с този душевен хибрид в главата, ама май досегашният ми живот отиде по дяволите. Пак добре, че хонорарът ми позволи да напусна работата си… Ами ти, Жана, как понася твоят живот събудените ролеви спомени?

– Истинското ми име е Жанет, във форума взех ника Жана… сещаш се защо…

– Моето пък е Дончо, от източните квартали на Европолис съм – с необяснима печал се засмя мъжът.

– Донтшоу, нещо като „не показвай“ ли? – игриво прокоментира момичето.

– Все така го разбират, макар че у нас си е най-обикновено име, та се принудих да приема Дон.

– И аз не можех да си представя, че моето обикновено име Жанет ще се прелее в легендарната Жана Д`Арк, ама се случи. Минах кастинг за физическо подобие и ме одобриха. Да си призная, явих се само заради парите, винаги съм смятала, че нямам грам артистичност, дори и този процент, който се полага на всяка жена. За моя голяма изненада избраха мен сред стотици кандидати. Тогава си мислех, че всичко е въпрос на анатомия, докато не започнаха сънищата. Интересното е, че аз даже още не съм гледала филма с мен и не мога да си го обяснявам с влияние от там. Прочетох това-онова за историческата Жана, но нищо не знам за интерпретацията, която са правили сценаристите от „Биоскоп“…

Тя ненадейно хвана ръката му и тихо каза:

– Дон, не се оглеждай веднага като ме чуеш, но не ти ли се струва, че онзи мъж през две маси ни гледа прекалено натрапчиво?

Дон се направи, че търси нещо под масата, и хвърли поглед нататък. Оня наистина гледаше. С кръглоликата си глава и малки очички Зяпачът приличаше на пенсиониран продавач и на фона на интелектуалната бохема наоколо изглеждаше като таралеж на изложба за расови кучета.

– Гледа си, сигурно ни е познал от ролите, в които фигурираме – вдигна рамене Дон; не му се обръщаше езикът да каже „играхме“. – Дано не е папарак и утре из медиите да плъзнат съчинения за връзка между двамата касови прима-статисти.

– Мислиш ли, че ще се занимават с нас както с едновремешните кинозвезди? – със съмнение възрази Жанет. – Едва ли има зрител, който да не знае за технологията на психоскулпурата, по която се правят нашите Роли. Помня, когато се появиха първите прима-статисти, имаше опит да ги правят звезди, но като се натъкнаха на пълната неадекватност между ролите и хората, които ги изпълняват…

– О, да, помня… – Все същият печален смях пробяга по лицето на Дон.