Атанас Славов - Пентаграм

– Ето, пак нахлу… – по чертите на Жана плъзна тревожна сянка.

– Жан, добре ли си?

– При мен не идва по време на сънища, а нахлува като дежавю – изведнъж започвам да усещам, че някога преди съм стояла в този бар, пак така сме си говорили и съм си спомнила, че всъщност съм Жана Д`Арк, току-що съм превзела Орлеан и се готвя да поставя на трона Шарл VII, и в главата ми звучи безкрайно повтарящото се „Кой ако не аз, и кога, ако не сега“. И макар в момента да си спомням това като нещо изживяно, съм сигурна, че и предишния път съм си спомняла, че съм си спомнила как си спомням… нали ме разбираш?

– Как няма да те разбирам, и при мен имаше подобни усещания, но сънищата са много по-силни.

– Отначало си мислех, че трябва да поискам обяснение от „Биоскоп“ за тези бъгове в психоскулптурната им система, но започнах да си давам сметка, че това ми харесва. Сега като си помисля какво ме е вълнувало преди Ролята, ми става някак тъжно…

– При мен е същото – смятах, че професията ми дава всичко, което ми е нужно. Усещах се почти художник, като започна да обзавеждам нов офис, а сега си давам сметка, че просто съм си заравял главата като щраус, за да не виждам несправедливия свят наоколо.

– О, не споменавай думата „несправедливост“ пред мен, че оная дивата отвътре веднага надига глава и започва да търси враговете. Честно, на моменти усещам как дланите ми търсят дръжката на меч, и…

– Извинете, че ви прекъсвам разговора, но бих искал да се присъединя към вашата компания.

Двамата изненадано вдигнаха глави и видяха пред себе си Зяпача. Малките му очички гледаха дружелюбно, но в никой случай не нагло.

Дон се облегна назад и колкото можа студено запита:

– Какъв интерес представляваме за вас, господине? Още одеве забелязах, че не сваляхте очи от нас.

– Не просто интерес – стеснително избърбори човечецът. – Аз ви чувствам нещо… като свои деца…

– Когато за последно посетих родителите си, вие не бяхте сред тях – иронично подметна Жанет.

– Не, не – отбраняващо размаха ръце новодошлият. – Не в такъв смисъл – той изглежда събираше сили да каже нещо и накрая сякаш издуха съпротивляващите се думи: – Аз съм психоскулпторът на вашите роли. И съм причината да имате такива проблеми със самоличността си.

– А, значи си признаваш, че ти си допуснал тези бъгове в деинсталирането на ролите ни? – агресивно подхвана Дон и сякаш стана още по-висок и ръбат.

– Не просто допуснал, а умишлено предизвикал – тихо довърши Зяпачът-психоскулптор, с някаква смесица от разкаяние и тържествуване.

– Искаш да кажеш, че умишлено си искал нашите роли да започнат да се възстановяват в паметта ни след деинсталирането? Защо? – изумено изшепна Жана.

– Аз съм един от създателите на тази технология. Отначало това беше просто предизвикателство – можем ли да го направим. Работехме денонощно, шефовете плащаха безотказно. Аз аранжирах цялостната синхронизация между литератори, психолози, историци, сценаристи и програмисти в създаването на непротиворечиви ролеви психоскулптури. Виждах как всички тези наистина талантливи люде влагат най-доброто от себе си в моделирането на образите, на вътрешния им монолог, на самооценката им и отношението към обществото. После избирахме на кастингите някой като вас, който анатомически прилича на героя от филма… и след това знаете какво… Не ми трябваше много време да стигна до извода, че нещо страшно не е в ред с изтриването на тези пълнокръвни и автентични исторически персонажи, които създавахме за ролите… Особено трудно приех деинсталирането на психоскулптурата Леонардо да Винчи, който градихме повече от година. И защо? За да може да се върне към стария си живот копирайтърът Джон Смит, да, иронично, но наистина така се казваше прима-статистът, който бе изпълнен от ролята на Леонардо. Деинсталирахме всичко, което бяхме създали, за да може безликият Джон да продължи да преработва рекламни статийки от един сайт за друг, в една от най-нетворческите и примитивни информационни професии, които съществуват само защото още не е написан достатъчно приличен софтуер да ги замести. Преди малко споменах, че екипът създатели на Роли влагат най-доброто от себе си при моделирането на ролевата психоскулптура, но зад тази шаблонна фраза се крие нещо, което трудно може да се опише на човек извън творчеството. Когато работим по такива поразителни личности от историята като Леонардо, Микеланджело, Жана Д`Арк или литературни персонажи като Дон Кихот, Робин Худ, Тил Ойленшпигел, ние неизбежно попадаме под влиянието на мита, който те носят в човешката култура. Всеки от нас проектира в тях всичко най-ярко, добро, необичайно, което би искал да види в живота около нас, у себе си, ако щете. Взаимно се редактираме и допълваме, доразвиваме идеите си, и като резултат се получава нещо, което едва ли е съществувало в реалните исторически лица или във въображението на автора, писал някога литературния шедьовър – нашите Роли са концентрат от качество и уникалност.