Атанас Славов - Пентаграм

Нека седналите от лявата страна на масата, уважаваните представители на върколашкото съсловие, ми кажат: по-добре ли щяха да бъдат днес, ако не бяхме ги кооптирали в нашата организация и не им бяхме дали да ръководят военно-полицейските институции? Да ръмжат срещу луната и един път в месеца да треперят дали някой мераклия няма да ги напълни със сребърни куршуми? Сега всяко посегателство над тях е посегателство над властта, реда и законността, които те представляват! Не, не ме убеждавайте, знам колко сте благодарни… нали непрекъснато получавам доказателства за вашата лоялност.

Ами седналите от дясната ми страна бивши зомбита? Днешни сенатори, съдии, политици и обожествявани лидери! Какво щяхте да бъдете днес без разработките на създадения и финансиран от мен научен институт „Ван Хелсинг“? Без неговите нежни лицеви маски, с които очаровате тълпите, без невролингвистичните упражнения, които превърнаха нечленоразделното ви ръмжене в хипнотични речи и ви осигуряват преизбиране след преизбиране… Нищо щяхте да бъдете! Мишени в стрелбищата на човечетата и олимпийска спортна дисциплина по отстрелване на гнили мозъци… Какво?

А, да… да… вярвам, че разбирате…

Но защо мислите, че не са тук до мен такива съмишленици като Чезаре Борджия, Хитлер, Гьобелс, Мусолини, Бокаса, Мао, Сталин, Пол Пот и други видни кръвосмукачи? Защото те нарушиха принципа, който аз спазвам през целия си хилядолетен път – анонимността! Всеки от тях можеше да бъде превъзходно маскиран като един от моите банкови мениджъри, да има винаги до себе за храна хора, готови на всичко за пари, и до днес безкрайна наслада от живота на живите.

Но не, те не ме послушаха. Попаднаха в капана на човешката представа за власт и могъщество и си платиха за това. А аз спазвам принципите си и ето ме отново пред вас за хиляден път, и ще продължавам да ви водя по-нататък в мъдрото стопанисване на човешкото стадо. Във века на информационната революция това е предимно изкуството на медията. Или изкуството за медийно производство на реалности. Затова на този знаменателен празник съм поканил и наши кадри от най-влиятелния визуален център – Холивуд.

Мнозина от тях, без да са получили честта да станат едни от нас, са избрали да бъдат в списъка на „очакващите“ обезсмъртяване. Е, те и в това си състояние правят изключително много за правилното обучение на храната. Със задоволство отбелязвам успехите им в романтизирането на нашия образ, превръщането му в идеал за милиони тийнейджъри, макар че според мен попрекалиха с розовите сополи… Добре работят и тези, които снимат филми, посветени на нашето демонизиране и избиване от герои. От нас трябва да продължат да се страхуват, но и трябва да се изпуска парата на безпомощното озлобление, защото, дълго сгъстявано, то поражда вредни идеи, планове и намерения.

Това имах да кажа по повод своята така кръгла годишнина… Мерси… Мерси…

Сега приканвам всички да се фокусират върху трапезата! Това в бокалите ви не е червено вино, драги съратници… Най-отбрана кръв от млади девойки с пикантен примес от менструална… За колегите отдясно: сочна млада плът от финансови брокери и икономисти – напоследък имаме малък излишък от тези кадри…

А за хората – всичко, което са в състояние да си пожелаят.

– И какво казваш, писател си, а?

Никой не беше нахлувал през разбитата врата, не беше го осветявал с прожектор, не беше му извивал ръцете зад гърба. Всичко беше толкова сиво и се развиваше в тишина, от която те побиват тръпки, и ужасът, който следва, е безпричинен и безграничен…

А пък Джон Петрович наистина се смяташе за писател. И имаше основателни причини за това, подредени в специална лавица на библиотеката му. Десетки книги на руски и на английски. Руските – с името Иван Петрович, английските – с името Джон Питърс. Ярки корици с мускулести астронавти и разопаковани дами… Да бъдеш писател, се иска да си наблюдателен, да чуваш и да запомняш. А такова чувство на ужас, когато ежедневността на ставащото те кара да полудяваш, не помнеше. И това безумно желание да си затвори очите и да се събуди в друга реалност… Коленете му не трепереха, не, те се подгъваха. И ръцете му не се потяха и не се тресяха, просто бяха станали съвсем студени и видимо синееха.

Човекът в черно – досущ като от филма, в демонстративно черното си дълго палто, в черната си шапка с черна копринена лента и черни панталони, безупречно положени върху блестящи черни обувки – беззвучно пристъпваше по паркета. И, о, боже, беше с черни ръкавици! Без да ги сваля, той плъзгаше черен пръст по цветните гръбчета на книгите.