Атанас Славов - Пентаграм

– Поне достатъчно ли си грамотен? – тихо попита гостът.

– Завършил съм педагогика! – гордо изпъна гръбнак Петрович.

– Е, какво пък… ще се наложи да поработим… Който дълго се мъчи, може и да сполучи. Нали тъй? Ти вземи поразтреби тук, докато ме няма. След някой час ще намина отново. И ще поработим. Ех, как ще поработим!… – той звучно плесна с ръкавиците си и ведно със звука изчезна.

Джон Питърс облекчено въздъхна. Изправи се бавно пред стената на библиотеката си. В ъгъла самотно шаренееше купчинка книги. Пусто…

– И какво беше това? – изрече на глас той.

– Не какво, ами – кой! – чу се откъм тавана. – Аз съм твоят муз, ясно ли е? На някои им пращат музи, а на тебе – мен… Така че до скорошна среща, писателче. Предстои ни яко писане!

От всичко на света най-обичам тези фантастични съботни следобеди. Мама вече е разчистила трапезата от обилния обяд, сипала е първите чашки домашна сливовица и на верандата оставаме само мъжете – Татко, дядо, вуйчо Грую и този път като приятна изненада – чичо Койчо, дето миналата година се върна от корабите – обиколил бил свят и половина, вика дядо.

Никой не ме гони в другата стая – и аз, тупарлакът, съм утрешен мъж, вика тате, нека се уча на мъжки приказки. Много ми се иска да бъда днешен мъж, ама като не може, съм съгласен и на утрешен. Важното е, че ме имат за свой и ме оставят на трапезата да стоя на отделен стол.

Отначало винаги започват с разни глупости за разни жени или правене на пари, тате вика, че било важно, ама аз хич не ги слушам. К’во значение има на коя ù бил по-голям балконът, на коя задният двор. Няма да живея при нея я! Пък и за парите, все някакви „прецакани“ и „изработени“ хора споменават, нищо не им се разбира. Виж, като заговорят за политиката на далечни страни, това чакам!!! Това Америка, това Русия, това Африка, там стават интересните работи…

И днеска всичко почна, когато мама простря на задния чардак телевизора. Тя му е избродирала по краищата на медийното платно едни красиви первазчета с целуващи се гълъбчета – не ти е работа! Та върху това еднометрово килимче започнаха да се редят образи и звуци от света и всички други разговори затихнаха.

„Вече трета седмица боевете по поречието на река Замбези продължават с променлив успех на прогресивните европейски сили. Най-голям напредък имаха частите на Тринадесети трансилвански корпус „Вампирите“, но откак замбийските диктатори поканиха на помощ наемници от Хаитянската зомбармия, нещата се усложниха. Възникнаха проблеми с прехраната на трансилванските командоси, които са съвсем естествени, като се има предвид метаболизмът на нашите „червени каски“. Умиротворителният ход на обединените европейски сили се затруднява и от намесата на отделни групи от местното терористично движение „Патриотичен фронт на черните магьосници“. На екрана се мярнаха демонстранти с плакати: „ЕВРОПИЙЦИ, ВЪН ОТ АФРИКА“.

– Че к’во им пречат толкова зомбитата на трансилванците бре, Койчо? Я с какви армии се справиха преди две години. – Тате винаги пита чичо Койчо, щото той е учен и много знае.

– Зомбито, Паро, е много особено нещо. Колкото да го гърмиш, няма файда, и да го хапеш – също, каква кръв да пият вампирите, като они нямат нито капка. Познавах един чех – беше им зъболекар, вампирски де – специализант по предни зъби, вика, много се грижат за кариесите си, вика, вампирите не са пациенти, а истинско удоволствие. Възпитани хора! – добавя поучително чичо Койчо и набожда нова кисела краставичка.

– Педерасти! – изръмжава ненадейно вуйчо Грую, той като дойде на пет сутрешни ракии, винаги му се привиждат наоколо някакви педерасти.

– Трай бе, Грую – срязва го тате. – Сега ни е паднало да научим нещо от Койча, кога пак ще ни дойде на гости…

Вуйчо махва безнадеждно с ръка и я протяга към нова чашка с ракия.

– Та викаш, Койчо, вампирите възпитани, а?

– Абе то, ние тук к’во знаем за възпитанието?!? Они са едни маниери, една етика, един фюнес, същински джентълмани!

Тате печално изпъшква и подхваща:

– Абе Европата си е Европа, културата си е култура, к’во да каеш?!

– Койчо, бе – надига се треперливият глас на дядо. – К’во ще каеш за руснаците, бре, що така тия хора, все проблеми с тях бе, Койчо?

– Диви и непонятни души са това русите, дядо – кисело отвръща чичо. – Марсианците дойдоха при тях като брат по разум при брата по разум, сключиха законен договор с правителството им! Доставиха им технологии и неограничени количества зелена водка! И срещу това им искат само по една пинта кръв на месец от човек! На тях обаче сигур водката не им харесала! Въстания! Партизански отряди! Сега и тези, дето завладяха склада с водородни бомби в Урал! Няма да си седнат на задниците тия хора. Третото пришествие било настанало!!! Все нещо не им е в ред…