Атанас Славов - Пентаграм

– Ако не бяхме разбрали, че човекът не е неговото тяло, едва ли днес щяхме да изпълзим от тресавището на самоунищожението и да разговаряме сега тук…

– Остави това, ами пусни пак последната му симфония, искам да я слушам, докато мисля… как по най-добрия начин да върнем този Човек на Човечеството…

Смешно време, смешни игри. Помниш ли, когато слънцето изгряваше от запад и ние не говорехме за любов, защото не ни беше до това. Играехме смешна игра, в която без колебание се разменят животи, съдбите на света, залагахме вярата в себе си и в другите? Беше ни весело, безгрижно и същевременно страшно сериозно. Така прекарват времето си само малките деца и безнадеждно израсналите възрастни. Играехме и се унасяхме, забравяйки, че това е само игра, само игра.

Отдавна сме свикнали, че всички около нас играят игри. Днес съм мениджър на фирма, утре играя на държавен началник, вдругиден съм хакер. Момченцата започват да играят на война. Момиченцата на любов. И не е ясно кое е по-опасно. Защото едното стимулира другото и момиченцата играят на любов с момченцата, които не престават да играят на война, и те убиват още по-усърдно, за което са обичани още повече…

Тук медийният лист бе угаснал и никой никога нямаше да научи как е продължил писмото си мъртвият войник. Намери този лист, стиснат в ръка, също така откъсната от тялото, както текстът беше откъснат от смисъла на цялото писмо.

Постави го внимателно върху нощното шкафче и дълго гледа спящата Лоана – вслушваше се в крехкото ù дишане, взираше се в миниатюрните капчици пот под долната ù устна. Как бе намерил тази къща в непрогледната гъста мъгла? Как беше приет от това момиче, с което никога не се бяха виждали, но час по-късно бяха еднакво убедени, че са родени един за друг? Как се бе случило нямаше значение, бе станало естествено като дишането, естествено като пролетния дъжд, есенния листопад, зимния сняг, като лятната жега. И не беше банално, бе уникално като всичко във вселената, което се случва един-единствен път и не съществува начин да бъде повторено…

А само денонощие преди това над него се беше надвесил като канара ротмистър Чарга: „Слушай, скапан журналистически гъз – ръмжеше той, – не ми пука, че като са те пратили да отразяваш фронтовите събития, са ти натъпкали търбуха и вените с предпазни наноцити. Цивилните отрепки могат да програмират идентификация само за оръжията, които са им известни. А противникът непрекъснато въвежда нови оръжейни системи, които твоите наноцити не са и помирисвали. Напоследък – в гласа му се промъкна нещо като загриженост – се говори за някакви две нови чудесии, „Небесна война“ и „Абсолютен мир“, не знаем дори дали са разрушителни, или психотронни. Никой не е доживял да разкаже… Не знаем какви са признаците на активирания боеприпас и въобще…“

Опозна първото оръжие само няколко часа след началото на сражението. Притичваше успешно между окопите – снарядите с изкуствен интелект се взривяваха на безопасно разстояние. И двете воюващи страни печелеха луди пари от фронтовите шоуспектакли и се съобразяваха с конвенцията за опазване на журналистите оператори, които носеха на главата си сферорамния видеозон и записваха всичко в заобикалящата ги полусфера.

Смяташе да претърчи до една малка скала, която можеше както да го предпазва от слепи шрапнели, така и да бъде опора за по-висока гледна точка. Но успя да направи само три крачки. „Луу-уп“ – глухо въздъхна пространството наоколо. По нищо не приличаше на взрив и това отначало не му направи никакво впечатление.

После всичко се промени. Появи се ЗНАНИЕ – то го хвърли върху земята и вкопчи пръстите му в най-жилавите бурени, които можеха да напипат. ЗНАНИЕТО беше абсолютно и безкоментарно – гравитацията е само една измама, всъщност той е закрепен върху това тревисто поле като хлебарка върху таван, а под беззащитния му гръб се простира бездната на километри атмосфера, след която започва още по-враждебната бездна на озъбените звезди. Чу пронизителен звук, подобен на свинско квичене, възкачен на най-ужасната си нота.

Трябваше му време да осъзнае, че този звук излиза от сгърченото му гърло. Знаеше, че не е голям смелчага и много пъти бе изпитвал страх, но не можеше да си представи, че такъв страх е възможен. Целият свят беше изчезнал, обезсмислени бяха всичките му тревоги, останала бе само мисъл-представата „Падам!“ и от нейната ужасна реализация го деляха единствено тези жилави бурени, в които бе оплел краката и вкопчил ръцете си. Но те не издържаха вече тежестта на тялото му. Усещаше как бавно и неумолимо се изплъзват от пръстите му – много бавно, практически невидимо, но рано или късно щеше да стане, нали?!?