Атанас Славов - Пентаграм

Някъде дълбоко в ума му остатъците от разум се опитваха да надвикат паниката, но техните безпомощни убеждавания, че всичко това само му се струва, че той всъщност се е проснал върху фронтовото поле и без никаква видима причина квичи като заклано прасе и скубе с пръсти тревата, нямаха никакво значение, нямаше кой да ги чуе. Най-накрая мозъкът му не издържа на конфликта между представи и реалност и го потопи в блажено безсъзнание.

Това изглежда го беше спасило. Внимателно се изправи на крака, готови всеки момент да го върнат към спасителната земя, и бавно се огледа наоколо. Чувствата му бяха напълно изстискани и равнодушно плъзна поглед по разхвърляните части от войнишки тела. Единственото, което привлече вниманието му, бе самотната ръка, откъсната от лакътя, която в дланта си стискаше повреден медиен лист, където по половината страница слабо светеха думи. Това беше нещо, нарушаващо реда на нещата. Разкъсаните тела бяха в реда на нещата. Светещите думи – не. С педантичността на автомат внимателно изтръгна листа от сгърчените пръсти и го прибра в джоба си. В мозъка му като че ли блуждаеха само физиологичните команди, с които управляваше краката си да крачат и очите да виждат. Колко време и защо бе прекарал така не би могъл да каже. Пейзажът наоколо за изпразнения му мозък имаше съвсем нов смисъл – набор от предмети и неща, които могат да са или да не са заплаха. Затова когато погледът му се спря в гъстата стена от мъгла между два хълма, той я възприе като уютна пазва, скрита от очите на врага, място, където нещата, щом не са видими – не са и съществуващи.

Вървя из мъглата все така неопределено дълго. Нямаше пространство, нямаше и време. Когато видя пред себе си осветен отвътре прозорец, възприе това и като край, и като начало. Намери вратата. Почука. Отвори му Тя. Назова се Лоана. Как и защо на фронтовата линия съществуват тази къща и това момиче? Нямаше такива въпроси, те бяха от някаква друга вселена. Тя го покани вътре. Почисти контузиите му. Пиха зелен чай. Стаята наоколо съществуваше като цитат от друг свят. И разговорът им, и сближаването им също бяха цитати от друга реалност, да не говорим за невероятния миг, когато усетиха телата си впити едно в друго.

И на сутринта все така безметежен, той се вглеждаше в бисерните капчици под долната устна на Лоана и си мислеше за десет мили безметежни неща едновременно. Някъде отдолу, под дебелите слоеве безметежност в душата му, като писък на комар се опитваше да пробие до съзнанието му нещо като: … небесна война… абсолютен мир… небесна война… абсолютен мир… и образът на едно тяло, лежащо безпомощно по гръб на бойното поле, с широко отворени очи – вперени в звездите, но без да ги виждат.

Наоколо дори не е чернота, защото черното е все пак цвят, абсолютната липса на светлина е нещо отвъд… слепотата…

Кой мисли това? Аз? Но аз съм Нео и трябва да съм мъртъв… явно не съм…

Или смъртта е в това? Да висиш в абсолютната безкрайност на нищото и да мислиш като жив?

– Не си мъртъв, Нео, нито си жив в човешкия смисъл на думата.

– Кой го каза? В машинния свят ли съм?

– Да, във виртуална програмна среда си и ти също си софтуер.

– Свалили сте информационната матрица на личността ми, за да се забавлявате? Малко ли ви беше да убиете Тринити пред очите ми?

– Не, ти не…

– Дадох ви живота си, употребихте го, за да спрем Смит, защо не приключим дотук?

– Не, Нео, не си в програмния свят на познатите ти апокалиптични машини. Това „тук и сега“ прилича на твоята история само дотолкова, доколкото се намираш в далечното бъдеще след привичния ти 20-и век – единственото време, което наистина познаваш.

– Какво, да не би да ми кажете, че целият ми живот, любовта и болката ми, са съчинения на някаква скапана програмна среда?

– И да, и не, Нео, всичко, което си изпитал и продължаваш да чувстваш, е истинско и е твое, и никой не може да ти го съчини, защото си го живял с мисълта, че имаш само един живот и всеки избор може да го прекъсне.

– Ако наистина не съм съществувал като жив човек от плът и кръв…

– От плът, която е от клетки? Които са от молекули, които пък са от атоми, които пък са от елементарни частици, които всъщност представляват вихри от енергетични структури, които само информационната определеност, наречена организация, прави възможно да изглежда веществото ви така, както го виждате в тесния си светлинен диапазон? За тази жива плът ли говорим? А защо не направо за енергия и информация, Нео? Защото именно така изглежда виртуалният живот на изкуствения интелект, какъвто съм и аз, каквото мое творение си и ти.