Атанас Славов - Пентаграм

– В този момент – продължи мислите ми съществото, – когато вятърът на моето умствено движение те погали, ти все едно че погледна в очите ми и видя душата ми или поне тази част, която ти е достъпна. За някакъв много малък миг ние имахме нещо общо, бяхме души, пулсиращи в резонанс. В този момент реших, че искам да ти предложа да ми бъдеш домашен приятел…

Преглътнах. В душата ми кънтяха отгласи на някакви страсти, говорещи за гордост и достойнство, но на друго ниво напълно разбирах, че това са страсти от друга опера. Смисълът на ставащото беше далече отвъд тези неща.

– Да – казах мълчаливо, – погали ме пак.

Тази тиха и неизразимо всеобхватна музика…

Тя приижда на високи и бавни вълни, обтича хълмовете на мисълта ти, удря се… не, като огромна топла длан натиска стената на сивотата в теб и я пропуква – прави в нея чудото на вертикална като бръчка цепнатина, плавно я разширява, докато оттам плисне светлина.

Отвъд е друг паралелен свят, заселен със своя светлина от свое Слънце. То втурва ярките си изумрудени струи, подобни на водопади от трева, към теб. То пръсва яркото си убеждение по сивите каменни люспи на околния свят и го обагря.

А високата бавна река продължава нататък – към следващия край на света… отново стена, отново пропукване. Вертикална струя светъл пурпур – защото слънцето таме изтъкано от вени с гореща кръв… и отново хоризонт… и отново стена.

Изгубваш представа за причина и следствие – погледът пропада все по-навътре и по-навътре. Летиш през анфилада от светове, всеки от които облива другите с кръвта на убеждението си.

Музиката отплува на бавни и високи приливни вълни, докосвайки всеки предмет в пещерата, и сякаш коронарен разряд засия от всеки остър ръб на апаратурата, дисплеите, картините, скулптурите, дърворезбите, стъклопластиките, резонира в огледалните отражения на цялото това образно изобилие, създадено от един-единствен човек. Човек ли наистина?

Гордий преглътна топката в гърлото си и размърда пресъхнали устни, колкото да наруши тишината:

– И казваш, кога е станало това?

– Звездолетът му е кацнал на тази планета преди сто земни години. Изпратил сигнал за помощ, кремирал телата на екипажа си, оставало му е само да чака фантастичното спасение или да умре. Според мен е избрал третия път – да приближава човечеството към себе си чрез творчество. Трилогията му от романи вече е планирана за издаване на Земята. Изложбата от картините и скулптурите му ще обикалят най-големите картинни галерии, а изображенията им вече се множат в интерпланетарната мрежа…

– И къде е загадката? Един ярък и талантлив човек се е оказал изолиран от обществото и е продължил диалога си с него чрез средствата на изкуството. Както е казала някога Емили Дикинсън: „Това е писмото ми до света, който не ми е писал…“.

– Да, но има една подробност, която не съобщихме на никого, и искаме ти да ни посъветваш какво да правим с нея в бъдеще.

– Каква е тя?

– Самотният астронавт, кацнал на тази планета, е бил погълнат от местен хищник още на третия ден след пристигането си.

– ???

– Хищникът е от рода метаморфни симбионти, много примитивен, но с огромни адаптационни граници. Поглъща тялото на жертвата си, като слива нервните системи, но доминантен остава по-развитият мозък. Тъй като на планетата няма разумни същества, симбионтът не е имал готова програма да се справи с положението и доминираща в нововъзникналия симбиоз е станала личността на космонавта. Как се е чувствал, когато е дошъл в съзнание и е видял тялото си… можем само да гадаем, но е живял и творил като Човек през останалите сто години. Не ни е дочакал само с няколко дена. Намерихме останките му в леглото… И ни е завещал всичко това ! – Лино направи обгръщащо движение с ръка и конекторът на пръста му хвърли мигновен танцуващ блясък по стъклопластиките.

Гордий дълго разглежда изящната малка пластика с надпис „Голата истина“. Тя представляваше прекрасно тяло на момиче от чист планински кристал, което току-що бе пресякло парче груб гранит, така че зад него оставаше идеално изрязан профил, а късчета от гранита, пронизан от кристалното тяло, продължаваха да витаят встрани, поддържани от невидимо поле. После горчиво се засмя.

– Преди няколко години като изкуствовед правих историческо изследване върху митологичните представи на древните от 20-и век за космическото разселение… и се нагледах на плоски двуизмерни филмчета за чуждопланетни чудовища, които разкъсват нещастни космонавти. Добре, че тази история не може да попадне в техните ръце – каква месарска фантасмагория щяха да скалъпят, не ми се ще и да помисля…